Брент Уикс - Заслепяващият нож

Ейрам беше четиринайсети и беше едно от най-добрите момчета в класа. Тала, жълто-зелен бихром, наречена на героя от Войната на Лъжепризмата, беше тринайсета. Не беше най-силният боец, но беше чудесен притеглящ. Кип се надяваше тя да успее.

Това означаваше, че трябва да излезе срещу номер дванайсети, Ерато, една от приятелките на Ейрам. Ерато беше всъщност най-лошият боец от приятелите на Ейрам, бърза, но без въображение, тъй че беше странно да е на толкова висока позиция.

Кип пребледня и отново погледна позициите. Дори с Тея да бяха подредили всичко правилно в разговорите си, това беше съвсем сбъркано.

— Цял ден ли ще стоиш така, или ще предизвикаш някого? — попита Ейрам. — Моля те, избери мен.

Да се бие с Ейрам беше самоубийство, колкото и да му се искаше да изтрие самодоволната усмивка от лицето му. Не. Така нямаше да стане. Трябваше му нова перспектива. Светлината между двубоите беше пълноспектърна… както и самият Кип, нали? Стисна очи и притегли свръхвиолет. Свръхвиолетът трябваше да е отчужден, резервиран, самостоятелен… и арогантен.

О, по дяволите! Бе забравил, че първия път, когато човек притегли даден цвят, това упражнява много повече контрол върху него. Закрачи към Ерато и плесна жетона си на пода пред нея.

— Дай ми златния си жетон срещу моя бронзов.

Ерато му се изсмя.

— Цветове? — попита треньор Фиск.

— Зелен и жълт — каза Ерато.

— Без — отвърна Кип.

— Какво? — попита треньорът.

— Не ми трябва цвят, за да изхвърля този боклук.

— О-хоо! — каза Ерато и очите й блеснаха.

— Получаваш ли бонус, ако ме изхвърлиш? — попита Кип.

За миг тя се стъписа. После попита:

— За какво говориш?

— Имаш ли представа колко по-умен съм от теб? — попита Кип.

Всички емоции се изцедиха от лицето й — освен омразата.

— Ще го направя с удоволствие, Трошач.

Заеха местата си в средата на големия кръг. Беше с диаметър двайсет крачки. Излизането извън него за повече от пет секунди водеше до дисквалификация. Никой от двамата нямаше очила. Щяха да получат чиста светлина от големите цветни кристали над огромната подземна зала.

Треньор Фиск ги огледа, за да се увери, че не са притеглили — беше много по-внимателен сега, след като двубоите бяха съдбоносно важни.

— Очи, длани.

Удовлетворен, треньорът отстъпи назад и даде знак да покрият кристалите горе. Положи пръстите им на адския камък, но не натисна достатъчно здраво — както не беше натиснал и преди.

Кип вдиша дълбоко, разкърши рамене и тръсна глава, за да се отпусне. Зае мястото си срещу Ерато в тъмното.

Капаците над кристалите се отвориха.

Кип атакува. Не се опита да притегли от синята светлина, сипеща се отгоре му. Вместо това изпъна едната си ръка, изстреля свръхвиолетовия луксин, който вече беше притеглил, и прониза Ерато в очите.

Тя залитна назад, извика и затисна очите си с ръце. Всичките й планове бяха издухани от главата й.

А Кип връхлетя приведен и натресе глава в корема й. Тя падна и въздухът излезе на съсък от дробовете й.

Кип рухна отгоре й, изправи се, вдигна проснатото момиче за колана на панталоните и за яката, притича с нея до ръба на кръга и я изхвърли навън.

Чу ахкания сред тълпата и няколко ръкопляскания. Треньор Фиск изброи до пет, докато Ерато се мъчеше да се вдигне и не успя, след което обяви:

— Трошача печели! Занесете Ерато в лазарета. Трошач, имаш минута до следващия бой. — Приближи се и сниши глас. — Значи вече можеш да притегляш свръхвиолет?

— Малко, сър.

— Знаеш, че не се очакваше да държиш луксин.

— Някой ме научи да използвам всяко предимство и изненада, с които разполагам. — Този някой го гледаше в очите, разбира се.

— Прекара ме, но няма да се случи повече, Трошач. Хитро беше, че не обяви полихромията си, но няма винаги да вадиш късмет и да принуждаваш противниците си да използват твоите цветове. Дано да имаш други трикове.

— Винаги, сър — отвърна Кип. „Аз също се надявам“, помисли си. Изтърси останалото от свръхвиолета. Арогантността не му беше струвала нищо… а уж трябваше. Без цветове. Колко ли глупав беше?

— Освен това се откажи от този удар с глава — каза треньор Фиск. — Може да си счупиш врата.

— Да, сър.

— Трошач, ела тук — извика Круксър. Стоеше на ръба на кръга.

Кип се приближи.

— Още не си в безопасност, знаеш го, нали?

— Знам. Трябва да спечеля още едно състезание.

— Имаш ли план? — попита Круксър.

— Може да не е добър — отвърна Кип. — Аз…

Замълча. Погледна отново разположението. Номерът му вече беше дванайсет. Трябваше да приключи деня на четиринайсет или по-добре да остане на този, но след като приключеше борбата, всеки под него щеше да се бори следващ. Тъй че ако спечелеше още един бой, беше в безопасност, но ако загубеше, следващият боец щеше да е Плешивеца. От неговото осемнайсето място щеше да предизвика по-скоро шестнайсетия Югертен, вместо да се заеме с приятеля му Ейрам на петнайсето. Югертен вече се беше издънил, тъй че никакъв проблем там. След това Плешивеца щеше да удари Тала на четиринайсето. Тя беше силна притегляща, но все още не беше достатъчно бърза.