Брент Уикс - Заслепяващият нож

Винсен и Кип заеха местата си в тъмното. Притиснаха пръсти към адския камък, за да е сигурно, че са изцедили луксина от себе си, въпреки че треньор Фиск не натисна пръстите им много силно. Отдръпнаха се и след няколко мига капаците от цветните кристали горе се смъкнаха и целият кръг бе огрян от сини и зелени лъчи.

Зачуден дали Винсен не се опитва някак да го подведе, Кип все пак притегли благонадеждната си зелена подскачаща топка на съдбата. Наистина трябваше да измисли повече техники на притегляне. Трябваше уж да е нещо като полихром, а малкото, което правеше на упражненията си с Тея и Железни, едва ли го беше научило на нещо ново; правеше го по-добър в това, което вече знаеше, но не знаеше дали това ще е достатъчно. Странно как докато ставаше притеглящ, като че ли последното, за което му оставаше време, беше да…

Срещу него, в ръцете на Винсен, се оформяше син кривак. Беше почти довършен, когато го изтърва. Луксинът заблещука и се разпадна, а Винсен се стъписа.

Зелената топка бе готова. Кип я изстреля право в корема на Винсен.

Момчето се мъчеше да притегли нещо отново, а топката на Кип профуча между ръцете му и го принуди да изтърве това, което създаваше. Винсен изпъшка и падна, щом топката изби въздуха от гърдите му.

Кип притича до него и стъпи на врата му. Свирката изпищя и учтиво ръкопляскане поздрави победата му.

Кип помогна на Винсен да се изправи. Момчето отпусна глава.

— Благодаря ти — каза без никаква тъга.

— Какво… какво беше това? — попита Кип.

— Не казвай нищо на треньора — отвърна бързо момчето. — Аз съм роб, Трошач. Собственикът ми има ужасна нужда от парите, които щеше да получи от мен.

— И? — каза Кип. „И ти продаваш мача?“

— И майната му.

Момчето можеше да не получи друг шанс да се обучава. Собственикът му…

— Ще ми направиш услуга, нали? — каза Винсен. — Влез. Ако съм загубил от някой, който влиза накрая, не е толкова зле.

— Ще се постарая — обеща Кип. — Ей, Винсен? Колко си добър?

Винсен се ухили.

— В добър ден ли? В първата петорка. Светлината да е над теб, Трошач.

Разделиха се и Винсен тръгна към някакъв втрещен и облян в сълзи благородник в тълпата. Кип щеше да изпита съжаление към собственика, ако не знаеше, че по някаква причина Винсен го мрази толкова, че да рискува собственото си бъдеще. А Винсен изглеждаше свестен.

Случката беше напомняне. Кип си мислеше, че е в центъра на всичко. Всичко се свеждаше до него… а имаше трагедии и комедии, които минаваха пред очите му и той не ги виждаше.

Следващият беше деветнайсет и след като момичето беше точно под него, Кип реши, че ще отдъхне. Деветнайсети номер се казваше Тифаир и беше точно на мястото, което заслужаваше, според преценките на Тея и Кип. Тъй че щеше да опита за шестнайсет и после за тринайсет. Да извадиш два пъти късмет беше много по-вероятно, отколкото три или четири пъти.

Кип зае мястото си в номерираната редица и започна да крои собствената си тактика на предизвикване. Съжаляваше, че не може да стои до Тея, за да го обсъди с нея. Тя разбираше всичко това по-добре от него. Но после Тифаир застана пред него и заяви:

— Предизвиквам Кип.

Какво? Кип я погледна невярващо, а тя сви рамене. Той проследи погледа й към тези, които бяха над него. Бъчонката и Плешивеца бяха точно над Кип. За миг в ума му просветна разбиране, че тук става нещо по-голямо — но какво?

Той беше сериозното предизвикателство, изглежда. Отново. Самият той беше замислил да прескочи Бъчонката и Плешивеца. Никой от двамата не трябваше да е толкова ниско. Смяташе, че и двамата трябва да са сред първите четиринайсет.

Но трябваше отново да излезе в средата на кръга. Ако загубеше този двубой, беше извън играта. Толкова.

Тълпата дори не пазеше тишина за тези ранни двубои. Кип не можеше да ги вини, след като гледката с най-лошите бойци, които дори нямаше да успеят да влязат, не беше ужасно интересна.

Отидоха при адския камък и заеха местата си. Прожекторите светнаха, синьо и зелено, но Тифаир не прояви интерес към притеглянето. Нападна, насочи ритник в слепоочието на Кип и той видя отваряне, в което да атакува коляното на другия й крак с рязко ниско изритване… но беше осакатяващ удар. Поколеба се. Вместо това пое ритника й и колебанието му донесе кънтеж в ушите.

Тя използва това, за да го удари с юмрук в лицето два пъти, леко и бързо, но достатъчно, за да го зашемети.

Кип залитна. Тя го удари в корема, изрита към слабините му… той едва отби с коляно, но все пак пое удара с бедрото си. Тя отново замахна с юмрук към лицето му, но той се сниши и юмрукът й се натресе в челото му.