Брент Уикс - Заслепяващият нож

Баща му изобщо не разбираше.

Нямаше никакво доказателство, че е баща му, разбира се. Имаше всевъзможни заподозрени, но с този разчет във времето, с тази грижливост, с тази прецизност? Не му трябваха доказателства.

Докато я гледаше на леглото, увита с превръзки и в безсъзнание, Гавин си даде сметка колко е мъничка. Когато беше будна и говореше, бе толкова впечатляваща, че човек го забравяше. Но сега изглеждаше толкова уязвима… нежно наранено цвете.

— Ще им откъсна проклетите ръце. Заклевам се — промълви тихо Гавин.

— Сам ли си говориш, или съм толкова лош симулант? — попита Карис и отвори едното си око. Другото се открехна само на тънка цепка през подпухналото черно.

— Свести се най-после — каза Гавин. Облекчението бе като да смъкнеш смазващо бреме.

— Аз… казах ли нещо… — Гласът й заглъхна.

— Нещо смущаващо, докато беше замаяна от мака ли? Че искаш да ме видиш гол? Не.

Тя затвори очи.

— Късмет имаш, че ме боли толкова, иначе щях да те скъсам от бой, Гавин Гайл.

— Дазен — каза тихо Гавин. Тази единствена дума бе цялата причина да дойде тук. Цялата причина да седи и да чака, докато съзнанието на Карис се проясни — и все пак се изненада като я чу да излиза от устата му.

Едно насинено лице, две почернели очи и разцепена устна не бяха най-лесното платно, на което да се разчетат чувства, и Гавин не видя нищо. Очите на Карис бяха затворени. Все едно не го беше чула. И най-вероятно не беше. Може би се беше унесла отново.

Самотна сълза се процеди от ъгъла на едно затворено око и пропълзя надолу по бузата й.

„Вратата е отворена. Нищо не остава вече, освен да нахлуем през нея.“ Гавин заговори:

— С Корван Данавис съставихме плана месец преди битката на Разцепената скала. Бяхме направили толкова много пазарлъци с толкова много дяволи, че макар да смятах, че първоначалната ми кауза е справедлива, знаех, че победата ще е пагубна за Седемте сатрапии. Корван ми направи белег като на Гавин, а един шпионин ни даде подробностите за бойното му облекло. — Гавин въздъхна тежко. — Майка ми разбра, че съм аз, мигновено, разбира се, но не искаше да ме загуби, тъй че ме научи как да бъда Гавин. Мислех, че ако мога да запазя в тайна преобразяването си поне за няколко месеца, ще успея да предотвратя повечето бедствия за Седемте сатрапии. Не осъзнах колко трудно ще е с теб обаче. Не знаех дори как да говоря с теб. Мислех си, че обичаш Гавин. Да се оженя за тебе — като него? — беше твърде голямо предателство, Карис. Не можех. Просто не можех. Но може би това, което направих, бе по-лошо.

Прекъсването на годежа беше лошо. Тя беше изчезнала, унизена и финансово съсипана, и той бе помислил, че никога повече няма да я види. Отчасти се беше зарадвал — онази негова част, която искаше да живее. Разбира се, Карис щеше да види истината под маската. Но годината, докато я нямаше, му беше дала време да нагласи маската си, да се превърне в Гавин Гайл.

— Кажи ми — каза тя. Нямаше да го погледне в очите и нямаше да мигне, за да изчисти сълзите си. — Кажи ми всичко.

Тонът й беше студен, безжизнен.

Вече знаеше достатъчно, за да го издаде и да го убият, тъй че защо трябваше да е трудно? Играеш и или печелиш, или губиш, нали? Но болезненото усещане дълбоко в стомаха му не беше заради живот и смърт. Някак си тези неща бяха незначителни. Беше заради това, че бе отвратил една жена, която означаваше за него повече от всичко, което бе познавал.

Вдиша дълбоко. Наведе се отново напред. Пет години, пет невъзможни цели. Провалял се беше на тази цел всяка година през последните шестнайсет. Ако тя го убиеше заради това, поне щеше да е направил нещо правилно.

Тъй че заговори. Каза й за пожара в родната й къща, как в онази нощ беше открил, че може да разцепва светлината, и как беше подивял от гняв, убеден, че тя го е предала. Каза й как беше побягнал от срам. Как го бяха гонили. Как около него се беше сплотила една армия, за която дори не беше сигурен дали я иска. А после за Гавин — как беше отхвърлил предложенията му да се предаде. Каза й как после беше започнал да се бори. Как бе поставил Корван Данавис начело на войските си. За боевете в Аташ, за обещанията от няколко парийски клана. За това как се бяха нуждаели от онези парийски подкрепления толкова отчаяно, че бяха бягали, за да ги посрещнат, чак до Тирея… и как бяха открили, че са предадени. Парийските кланове не бяха дошли.

Малко й каза за последната битка. Беше убил много хора през онзи ден, някои от тях братя и синове на мъже и жени, на които бе започнал да се възхищава оттогава.