Брент Уикс - Заслепяващият нож

След това ги остави и отиде в каютата на някакъв благородник, който я беше опразнил веднага щом хората на кораба видяха, че Гавин пристига. На другия ден щеше да се върне и да потопи колкото кораба е възможно. Проклето нещо беше войната. Не обичаше да убива търговци, а още по-малко обичаше да убива роби, принудени да гребат на корабите им, но трябваше да се отнеме на врага това, което го правеше силен.

„Оролам, ако ти съществуваше, ако вървеше по земята като човек, какво щеше да направиш?“

На вратата се почука. Понякога Оролам наистина беше бърз.

Оказа се Кип.

— Кип? — възкликна Гавин изненадано.

— Да, аз съм.

— Не исках да кажа, че съм забравил кой си.

— Да… в смисъл, не. Разбира се, че не си.

Гавин се усмихна, въпреки че беше капнал от умора, и подкани момчето да влезе.

— Съжалявам, че те безпокоя — каза Кип. — Изтърсаците… искам да кажа, новоприетите в Черната гвардия…

— Знам как наричат новобранците, Кип — прекъсна го Гавин с усмивка. Дълго време отнемаше, докато човек си спечели уважение сред черногвардейците. Зайци, изтърсаци, завързаци, дребосъци — наричаха ги с всевъзможни обидни имена и това не спираше до последното изпитание. Дори и тогава първите години за един черногвардеец обикновено бяха ад.

— Да, разбира се. — Кип се изчерви. — Командирът казва, че идва война, а няма как да се подготвиш за война, освен да си достатъчно близо, за да помиришеш дъха й. Ние ще помагаме с местенето на припаси и цивилни. Ще сме извън предните линии, но не в пълна безопасност, така каза.

Каза го с толкова зрял тон и с такава увереност, че Гавин погледна незаконния син на брат си с нови очи. Четирите месеца бяха променили момчето. Все още беше трътлест — може би винаги щеше да си е такъв, — но както можеха да правят само младежите, беше поотслабнал. Тлъстината, която бе закръгляла лицето му и смекчавала чертите му, се стапяше. Силното очертание на брадичката и волевото чело бяха изцяло на Гайл. Беше широкоплещест, а мишците му, макар и все още неоформени, бяха огромни. Днес самочувствието му се беше извисило, разбира се, след като тъкмо го бяха приели в Черната гвардия. Щеше да се смачка отново — поне още десетина пъти. Момчетата, особено дебелите, могат да приличат на мъже един ден, но им отнема много повече време, докато се помирят със себе си. Но този Кип сега, това беше мимолетен образ на Кип, какъвто можеше да стане един ден.

И Гавин харесваше този Кип.

„На някои от нас им отнема много повече време, докато се помирят със себе си, нали?“

Докато гледаше сина на брат си, Гавин се почувства разкъсан от тъга. Никога нямаше да има свой собствен син. Дори да постигнеше непостижимата си цел, което изглеждаше все по-малко вероятно с всеки изминал ден.

Усети, че мълчанието му се е проточило прекалено, и каза:

— Планът е добър. Кажи на останалите изтърсаци, че ще загубим този град, тъй че да не им минават никакви геройски идеи в главите. Героизмът е чудесно нещо, но похабеният напразно героизъм означава, че няма да можеш да помогнеш в решителния ден.

— Треньор Фиск ни казваше същите неща. Освен това за загубването. — Кип се намръщи. — Но ти благодаря. Че ми казваш истината.

„Благодаря, че ми казваш истината.“ Е, в това твърдение ако нямаше някаква горчива ирония, Гавин беше пълен глупак.

— Искам да дойда с теб утре — каза Кип.

— И какво те кара да мислиш, че ще ходя някъде утре — освен факта, че всички ние вече пътуваме, тъй че си с мен по подразбиране?

— Ти си промахосът. Все едно дали те наричат така, или не. Искам да се сражавам до теб.

„Толкова готов да се сражава. Но аз бях ли по-различен? Колко хора убих, преди наистина да разбера какво означава да убиваш?“ Гавин потърка чело.

— Утре ще убивам хора, Кип. Хора, които не са заслужили точно да бъдат убити. Едно е да убиеш бяс, или убиец, или пирати, или човек, който нахлува в твоя град или дом, готов да изнасилва, да убива и граби. Друго е да убиеш търговец, чиито стоки ще носят смърт, но който лично просто иска да си изкара прехраната. Човек, който си има деца вкъщи, жена, която ти правиш вдовица, и бедстваща при това.

— Всички избираме страна — каза Кип.

— Толкова просто ли е? — попита Гавин.

Кип застъпва нервно от крак на крак, но кимна.

— Чухме от различни шпиони, че Лив Данавис сега е с Цветния принц. В армията му. Тъй че кажи ми, Кип, ако видиш Лив Данавис на палубата на един от онези кораби, готвеща се всеки момент да хвърли граната към нас, ще я убиеш ли? Без колебание, преди тя да е могла да убие нас?