Брент Уикс - Заслепяващият нож

Не, това изглеждаше много по-логично. Иначе защо баща й беше настоял Карис да бъде изведена извън града същата онази нощ? Защото е знаел за капана, който бяха замислили синовете му, може би дори им беше помогнал в замисъла.

А после, когато всичко се беше объркало, баща й с охота беше прикрил убийствената вина на синовете си за смъртта на всички в имението и го беше направил със съучастието на Андрос Гайл, защото това беше събрало другите благородни фамилии около любимия син на Андрос, Гавин. Беше заговор, просто не бе този, за който Карис винаги беше мислила.

Бойните барабани бяха започнали да бият и Карис, млада и слаба, просто беше повярвала, че по-старите от нея знаят неща, които тя не знае. Неща, които правеха войната неизбежна, които правеха вината на Дазен неоспорима.

Оттогава Карис винаги се беше мъчила да събере в едно двамата Гавин, които беше познавала: онзи, който се беше сгодил с нея, но след това я беше използвал жестоко и захвърлил като боклук, и по-късния, който беше разбил годежа и сърцето й, но след това се беше държал мило с нея. Необяснимостта на това беше стегнала душата й на възли. Ако беше знаела, че Гавин е един жесток мерзавец, щеше да е зачеркнала увлечението си като глупост на едно младо момиче, заблудено от хубавата външност, чар и сила на един мъж. Тъкмо тези части на характера му, които изглеждаха напълно противоречиви, я бяха държали отчуждена.

А сега, вместо тежките разкрития да предизвикат порой от сълзи заради изгубени години и повярвани лъжи, Карис се почувства облекчена. В мир.

Взе една по една страниците на писмото и ги поднесе над свещта. Всяка лумваше с ярък пламък.

Карис се усмихна. Запалителна хартия. Лейди Гайл може да й се беше доверила, но това не значеше, че е искала писмото да е трудно за унищожаване.

Дазен я обичаше. Дазен винаги я беше обичал. И беше таил ужасни тайни. Сам. Уважението му към нея, любовта му към нея го бяха накарали да я задържи близо до себе си. Бяха направили хиляди трудни задачи още по-трудни за него. Ако беше поискал, щеше лесно да е уредил да я изхвърлят от Черната гвардия. Можеше да е наредил да я затворят. Изобщо не беше потърсил лесния изход, не и с нея.

Стана — чувстваше се по-леко от цели шестнайсет години — и отиде до вратата. Самит стоеше там и я чакаше. Ръцете й бяха зад гърба, сякаш криеше нещо.

— Лейди Гайл каза, че след като прочетеш писмото, сигурно ще се чудиш какво да направиш. — Показа й какво държи. В едната й ръка имаше голям стар пистолет. А в другата — ужасно красива дантелена долна риза и подходящ корсет с къси банели, които струваха годишната заплата на един черногвардеец. — Е, кое от двете ще е?

Карис зяпна. Лейди Гайл!? Скандално! И Сами държеше това посред спалното, в името на Оролам!

— Кой е дежурен при Призмата тази нощ?

— Мисля, че е едно от новите момчета.

— Идеално. — Карис се усмихна широко.

— Карис, какво ще… — почна Самит.

— Като пън ли ще стоиш, или ще ми помогнеш с прическата?

Краткият, поднесен шепнешком доклад на Марисия беше ужасяващ. Старата позната паника стегна гърдите на Гавин. Първо беше новината от всички сатрапии: дванайсет морски демона, плуващи заедно в три прави редици от по четирима, обикалят цяла Аборнея пет пъти, преди да изчезнат. Ледена кора покрива цялото Кратерно езеро в Келфинг, макар времето да е твърде топло. Стада от по хиляда диви кози, всички строени в съвършени редици. Поети онемяват. Музиканти пишат по сто страници ноти на ден, като забравят да ядат, пият или спят, докато не изпаднат в безсъзнание. Роби на една галера гребат, докато не умрат, от страх да не нарушат ритъма. Майки, увлечени в къщна шетня, изоставят плачещите си бебенца, докато не си свършат работата.

Имаше определена ирония в това как редът излизаше извън контрол, но не и такава, каквато щяха да харесат мъртвите. И това не беше най-лошото.

Алармата на синьото не се беше задействала. Марисия не беше разбрала, че Дазен се е измъкнал. Кога за последен път Гавин бе проверил онзи механизъм? Преди година? Година и половина?

В третата година от затварянето на Дазен, с надеждата да облекчи ужасните му кошмари, Гавин беше направил защитна система в случай на провал. Така си мислеше. Ако Дазен пробиеше някой от затворите, самото действие трябваше уж да активира предупредително сияние на върха на шахтата — алармата.

Или Марисия беше… — не, стъписването беше искрено, — или механизмът на Гавин беше поддал.