Брент Уикс - Заслепяващият нож

Гавин отпи от чая. И когато нервите му се успокоиха, много спокойно, много кротко отвърна:

— Тя или никоя друга.

— Винаги си бил любимият ми син, Гавин. Мислех, че видях себе си в теб. Мислех си, че видях воля в теб. Може би не трябваше да се оплакваш чак толкова горко за това, че сега я обърна срещу мен, макар да имаше сериозно основание да не го правиш. Помниш какво направихме, за да станеш Призма. Всичко, което си, го дължиш на мен, сине. Така че сега или направи точно каквото ти казвам, или цената ще е по-скорошна и тежка, отколкото можеш да си представиш.

Гавин стана, без да каже нито дума.

— Сине, нека да чуя, че го казваш. Кажи, че ще ми се подчиниш в това.

Гавин отиде до вратата, разтвори черните завеси и пристъпи извън душния мрак.

— Гавин! — извика след него баща му. Глас на старец. Слаб глас. — Гавин!

— Добър вечер — поздрави Гавин черногвардейците при вратата на покоите си. Не познаваше нито един от двамата. Бяха млади, може би осемнайсетгодишни. Приличаха на деца… а когато осемнайсетгодишни мъже ти приличат на деца, това е сигурен знак, че остаряваш.

„Какво правеше ти, когато беше на осемнайсет, Гавин?“

Много неща. Но това беше разсейване. Тук имаше двама черногвардейци, които не познаваше, въпреки че познаваше всички черногвардейци. Двама черногвардейци, сами с него. Точно така започваха опитите за покушение. Бяха го предупредили.

Младежите му отдадоха чест.

— Лорд Призма.

— Имената ви? — попита Гавин.

— Джил и Гавин Грейлинг, сър — отвърна по-големият.

Братя, разбира се. Трябваше да се сети и сам.

— Гавин? — попита той по-малкия.

Лицето на момчето светна.

— Да, сър, наречен съм така, защото…

— Защото майка ни видяла, че хич го няма — подхвърли Джил.

— Ей! — каза Гавин Грейлинг.

Гавин се засмя. Гавин определено беше по-чаровният от двамата.

По-младият Грейлинг изглеждаше облекчен от смеха му.

— Съжалявам, че брат ми е толкова невъзпитан, милорд. Истинска чест е да ви служим. Цял живот сме си го мечтали, милорд.

— Чест е да те имам на служба при мен, Гавин, и теб също, Джил. Току-що са ви назначили, така ли?

Черногвардеец, наречен на него. Мили Оролам! Остаряваше. И това, че ослепяваше, го доказваше. Гърдите му се стегнаха. Не беше събрал кураж да слезе направо до черния вход на тунелите след срещата с баща си. Беше си казал, че това ще му позволи първо да провери алармата от стаята си. Че ще го предупреди дали са го предали.

Всъщност просто нямаше силата да слезе там веднага и да се изправи срещу брат си… жив или мъртъв.

— Да, милорд — каза Джил.

— Няма ли командирът обикновено някой ветеран, който да придружава новоназначените? — попита Гавин.

Джил трепна.

— Има, сър. Но след като загубихме толкова хора при Гаристън, е трудно да се покрият всички смени.

Гавин ги огледа, като за миг разшири очи, за да види колко са топли. И двамата бяха доста загрети, нервни. Разбира се, без начални данни и след като говореше с тях за първи път, това не му подсказваше много.

Освен това май помнеше, че е виждал тези момчета на тренировки. Джил беше доста ловък с копията за мушкане, ако не го лъжеше паметта. А и кой убиец щеше да рискува да предизвиква жертвата си, като я дразни? Може би някой особено коварен, но едва ли осемнайсетгодишно момче.

Пожела им лека нощ и влезе в покоите си.

— Марисия? — извика тихо. Беше късно и тя можеше да си е легнала в малката странична стаичка — по-скоро килер всъщност. Но тя не отговори. Нямаше и да го направи, ако го беше предала.

Зад него Гавин Грейлинг затваряше вратите.

— Мм, тя излезе преди половин час, сър.

Марисия често работеше до късно през нощта, когато той се връщаше от пътуванията си, а на следващата сутрин му докладваше най-важните неща и уреждаше най-неотложните задачи в графика му. И ако беше вярна, сега щеше да прави всичко, което й бе по силите, за да разбере причините за своя „провал“. Да, такава беше Марисия. Да, такава беше в сърцевината си, стараеше се усърдно да поправи всяка грешка дори когато това означаваше да забрави, че като се върне, той щеше да иска тя да е тук. Нямаше измяна в нея.

— Аха. — „По дяволите!“

— Можем ли да направим нещо за вас, сър? — попита Гавин Грейлинг.

Гавин го погледна и отвърна:

— През последните четири месеца пътувах с една жена, която намирам за невероятно съблазнителна, но която изобщо не мога да имам. Тъй че не, боя се, че задължението, което има да изпълни моята стайна робиня, не е нещо, за което бих помолил вас двамата.