Брент Уикс - Заслепяващият нож

Ако улеите не бяха включени, Дазен вече щеше да е умрял от глад. Гавин го беше направил така, че ако Дазен се опиташе да хвърли луксин нагоре по улея, това също така щеше да го превключи… но ако един механизъм беше поддал, другите също можеше да са се провалили. Проклятие! Не ги беше направил така, че да траят вечно. Луксинът се разпадаше с времето, дори и в тъмнина, а той беше създал почти всяка част на затворите от луксин.

„Ако е мъртъв, щях да съм го почувствал, нали? Усетих, че нещо не е наред, когато умря Севастиан. Разбира се…“

Асансьорът се разтърси и спря два етажа по-долу. Не много хора имаха нужните ключове, с които да спрат асансьора на Призмата.

Беше Гринуди — с неприятна, самодоволна усмивка. Протегна мълчаливо ръка. Гавин взе бележката от роба. Вече знаеше какво гласи.

„Синко, ела в покоите ми. Това не е молба.“

Точно както предполагаше.

Първо — Кип и Самит в стаята му, като го задържаха, за да не може да провери веднага алармата на улеите. После беше „спешното заседание“. Сега това.

Но нищо не можеше да се направи. Ако Дазен се беше измъкнал, значи вече отдавна го нямаше. Ако беше гладувал, щеше отдавна да е мъртъв. Милостиви Оролам, това поставяше приказките на бесовете как Дазен Гайл щял да дойде да ги спаси в различна светлина, нали?

Те знаеха. През цялото време бяха действали, за да го освободят.

„Мир, Гавин. Търпение. Ако е станало, станало е. Ако не, не предупреждавай най-проницателния човек на света, като се държиш странно.“

Тръгна с Гринуди. Нищо нямаше да спечели с отлагане. Нямаше да е по-готов да се справи с онзи тиранин по-късно, а времето нямаше да охлади гнева на Андрос Гайл. Всъщност може би беше най-добре да отиде при него сега, докато яростта му все още беше прясна и не беше имал време да планира отмъщението си.

Влезе в тъмното помещение. Въздухът беше душен и горещ. Мразеше да влиза тук. Въпреки свръхвиолета тук имаше мрак, който се просмукваше чак в костите и отслабваше волята.

— Гавин — каза Андрос Гайл. Гласът му беше спокоен и хриплив.

— Татко. — Събра колкото почит можа да намери в себе си.

— Прониза ме в гърба. — Лицето на Андрос Гайл беше покрито, разбира се, но тонът му беше почти учуден. Харесало му беше, осъзна Гавин. Нищо не беше останало на стареца, освен да доказва майсторството си на играч. А нямаше игра, която можеше да се сравни с това Гавин да го предизвика.

Андрос беше почти сигурен, че ще спечели, и това уплаши Гавин.

— Направих това, на което ме научи ти, татко.

— Опъна ми се заради някакви окаяни скитници от Тирея?

— Спечелих. Аз спечелих.

Последва мълчание.

— Тъй че си имаш своя собствена сатрапия. Само по себе си, нищожно. Тази нова Тирея дори може да не оцелее. Тъй че получаваш в Спектъра глас, на който можеш да разчиташ за година-две. Не дискретно обаче. Ако искаш да притежаваш Цветовете, има по-добри начини. Защо ми се опълчи?

— Смешно — каза Гавин. — Точно това беше въпросът ми към теб. Защо ми се противопоставяш, татко? Какво те интересува дали воюваме, или не? Не че някой ще те помоли да излезеш на бойното поле. Какво те интересува дори дали аз ще стана промахос отново? Какво би могло да е по-добро за фамилията ни?

— Забравяш кой задава въпросите тук — сопна се Андрос.

Гавин седна в едно от трите кресла. Величествено някога, то вече беше опърпано.

— Значи си играл на Деветте крале с Кип? Колко е добър?

Беше дребнаво упорство, да задава още странични въпроси, след като баща му беше постановил закона. Но смяташе, че за Андрос ще се окаже неустоимо. Той вече си нямаше нищо освен игрите си.

Андрос се усмихна — устните му се извиха нагоре.

— След войната си загубил форма, Гавин. Можеше да си добър като мен. Сега времето ти е на изчерпване и никога няма да ми бъдеш равен. Съжалявам, че те прецених погрешно.

„Погрешно? Меко казано. Вмирисано на старост чудовище. Майка само ме погледна след Разцепената скала и ме разбра. Ти си говорил с мен хиляда пъти оттогава и все още не ме познаваш. Никога не си ме познавал, сляп стар глупак.“

— Не знаеш какво ми причинява на мен да си мисля, че може да не се окажа като теб — отвърна хладно Гавин.

— Време ти е да се ожениш — изхриптя Андрос.

Гавин беше смятал, че старецът може да е забравил. Самият той почти бе забравил. Беше удар в корема.

— Ще се оженя само за една жена — каза Гавин.

— Именно. Само за една. Остават ти пет години. Ако можеш да ми дадеш четири внука, може би един от тях ще има достатъчно качества, за да имам шанс да пресъградя тази фамилия.