Брент Уикс - Заслепяващият нож

— Аташ гласува за война — каза Делара Оранжевата.

— Кървавата гора гласува за война — заяви Арис Подчервената.

— Но Червеният е… — почна Клитос Сини.

— Желаете ли да напуснете залата по време на гласуването, за да го доведете? — каза Гавин. — Ако отидете, гласът ви ще бъде записан.

— Не можете! — извика Клитос.

Гавин заговори мигновено, но бавно, наблягаше на всяка дума, овладяваше и налагаше власт дори над бързината на разговора.

— Думите, които ми казвате, са много опасни.

Напрегната тишина. Понякога страхливците стават смелчаци. Но Клитос не стана.

— Твоят глас и неговият се вписват като „липса на глас“ — обяви Гавин. Истината беше, че не можеше да позволи това гласуване да бъде оспорено по-късно. Щеше да заплете нещата още за седмици.

— Аборнея гласува „не“, с голямо лично съжаление — заяви Джия Толвер. Гавин го очакваше. Тя несъмнено беше под стриктни нареждания.

На Гавин му трябваше гласът или на Сада Надвиолетова, или на Бялата. Сигурен беше, че Бялата ще гласува в негова полза.

Сада явно мислеше същото. Погледна Бялата и заяви:

— Пария гласува за война.

И вотът беше спечелен.

Клитос примига.

— Върховен лорд Призма, Рутгар желае да остане в единство със своите съседи. Рутгар гласува „за“.

— Разбира се — каза Гавин.

Пусна декларацията по масата и всички я подписаха. Разрешиха „въздържал се“ за Андрос и Бялата го подписа.

Залата бавно се изпразни. Никой не каза и дума.

Колкото и странно да беше, Джия Толвер се задържа. Гавин очакваше да го направи по-скоро Бялата. Джия го гледаше намръщено. Когато и последното лице освен черногвардейците на Гавин напусна залата, тя се наведе към него над масата.

— Милорд Призма, просто да го знаете. Ако бяха поискали гласуване против личната ви сатрапия, щях да гласувам срещу вас. Щяха да имат квалифицирано мнозинство. Вашата наглост винаги стига до границата. Днес вие я прекрачихте. Спечелихте. Спечелихте всичко. Но никога повече не разчитайте на мен като на сигурен глас.

И излезе. Гавин прокара длани през косата си. Имаше нужда от питие. Погледна черногвардейците си. Изглеждаха невъзмутими. Зачуди се как го правят. Те бяха лудите тук.

Стана и тръгна към вратата. Един от черногвардейците го изпревари — предпазна мярка, която не прилагаха винаги.

Бялата го чакаше в коридора.

Гавин не се спря и тя махна на черногвардееца да я обърне и да я подкара до Гавин.

— Какво правиш, Гавин?

Той се качи в асансьора.

— Слизам надолу — отвърна и я погледна в очите в опит да я задържи да не се качи с него.

— Точно от това се боя — рече тя. Задържа го със силата на личността си и остави въпроса да увисне във въздуха: очакваше отговор.

— Излъгах, измамих и манипулирах, и спечелих. И направих всичко това по основателни причини. Поне този път.

— По основателни причини?

Той замълча. Натисна лоста и се спусна надолу.

— Имам да кажа нещо. Няма да е лесно — заяви Самит.

Карис едва беше приключила с миенето и обличането, когато Самит влезе в спалното на стрелците. Самит беше една от най-добрите й приятелки в Черната гвардия: мускулеста, корава, умна и винаги непохватна, когато се опиташе да е мила. Карис спря, с гребена в ръката.

— Какво има?

Самит седна тежко на ръба на леглото й.

— Кей, знаеш ли как лордовете и дамите от великите домове винаги се опитват да се доберат до нас черногвардейците и да ни направят шпиони или дезертьори?

— Какво искаш да кажеш?

— Една такава особа се добра до мен. Преди години.

— Какво?! Сами, спри! Какво правиш?

— Това, което трябваше да съм направила преди много време. — Лицето на Самит беше упорито навъсено. Седеше с лакти на бедрата, стиснала длани.

— Кой? — Карис едва изрече думата.

— Лейди Фелия Гайл.

— Лейди Гайл те е покварила? — Карис беше харесвала лейди Гайл, много. Години наред беше мислила, че тази жена би могла да й стане свекърва и най-близкото до майка, каквото бе познавала през живота си. — Как… Не, няма значение. Не е нужно да го знам. Сами, тя е мъртва. Не си длъжна да правиш това.

— Не беше нищо нередно. Двама от братята ми бяха пленени от илитийски пирати и направени роби на галера. Семейството ми дори не знаеше къде да започне да ги търси, още по-малко — да си позволи плащането на откуп. Отидох при нея. Тя прати хора да ги издирят и лично ги откупи. Доведе ги тук, за да мога да се уверя, че са добре. Грижи се за тях, докато оздравеят напълно, и плати за връщането им у дома. Нямаше изобщо да мога да й се отплатя, в смисъл, използвах голямата си заплата в Черната гвардия, за да купя на семейството ми ферма и склад. Все пак й предложих, но тя отказа. Знаеше, че това ще разори семейството ми. Нищо не каза за това месеци наред, а когато по-късно ме помоли за информация, нямаше как да й откажа.