Брент Уикс - Заслепяващият нож

Беше се спуснала един етаж по-надолу, в спалните на Черната гвардия.

— Милорд! — извика една черногвардейка, Самит.

— Изобщо не се опитвай да ме спреш — изръмжа й Гавин.

Тя вдигна ръце. Мир. Хвърли му наметалото си, за да се покрие.

— Късмет, сър.

Гавин затегна наметалото около кръста си и скочи в асансьорната шахта. Спусна се един етаж надолу. Излетя навън и се втурна към женските спални на Черната гвардия. Вратата беше затворена.

— Карис! — извика той.

Но когато се приближи, десетина черногвардейци, повечето по долни дрехи, му препречиха пътя.

— Достатъчно далече стигнахте, милорд — каза Трепери-юмрук. Макар да не беше толкова едър като Железни, все пак беше по-едър от Гавин. Огромен гръден кош, рамене широки колкото да запушат Портите на Вечния мрак.

— Махнете се от пътя ми! — извика Гавин.

Те не отвърнаха нищо, само стегнаха редицата.

— Проклети да сте, не можете да ме спрете!

— Можем — отвърна Трепери-юмрук. — Хайде, моля ви, сър, напуснете. Напуснете, преди да сте посрамили верните си слуги повече, отколкото вече направихте. Имаме нови мъже в ротата. Те не могат да разберат.

Гавин изкрещя от безсилие и излетя навън.

Изкачването на бегом по стълбите не се оказа достатъчно, за да охлади гнева му. Младите черногвардейци на вратата го изгледаха стъписани, но не казаха нищо, когато профуча покрай тях и се прибра в стаята си.

Ана трябваше да е на колене, да плаче и да моли за прошка. Вместо това стоеше в крещящо пошла поза, която Гавин позна от една прочута статуя — Дарът на девицата. Дори си беше облякла тънка копринена риза, също като на статуята. Беше с гръб към него, косата се спускаше над рамото й, извивките на тялото същите, едната й гърда се виждаше. Позьорстваше толкова явно, че Гавин щеше да се изсмее, ако не беше толкова побеснял. Но сега това само още повече го ядоса.

— Милорд — каза тя. — Ще продължим ли? Имам да споделя толкова наслади с вас.

Самообладанието на Гавин изпъшка за сетен път. Той затвори очи, стисна зъби и накрая каза:

— Имаш ли представа… аз само… помислих, че ти си тя!

— Какво?! Тя? Тя е само жили и кокали. И е достатъчно стара, за да ми е майка. В смисъл, ако е охрана, сигурна съм, че е чудесна, но любовница? Да спиш с нея ще е като да чукаш прах. Тази стара кучка…

От гърлото на Гавин се изтръгна ръмжене като на излязъл от клетката си тигър. Той удари лоста, който отвори всички прозорци на стаята, и се озова върху Ана за миг.

Нощта бе огряна от луна, облаците — разпръснати от силни ветрове.

— Милорд, какво правите?! — ревна един от черногвардейците, но Гавин дори не го чу. Сграбчи Ана за косата и я забута заднешком в студената нощ.

— Тази кучка — изкрещя над воя на вятъра — е жената, която обичам!

И с нечовешки рев запокити Ана далече от себе си. Запокити я толкова силно, че тя се удари в перилото на терасата и излетя над него.

И падна.

Не изпищя. Едва изскимтя и Гавин едва я чу над воя на вятъра.

Сърцето му спря. И вятърът спря, но Гавин не чу падането й. Може би нещо го беше прекъснало? Може би някой я беше спасил?

Глупава надежда, и той го знаеше.

Втурна се до ръба на терасата и погледна.

Милостиви Оролам. На сто стъпки под терасата Ана беше паднала с главата надолу. Тялото й лежеше разкривено и отпуснато. Приличаше на гроздово зърно, изпукало между пръстите ти — само смачкана кора и сок навсякъде.

— Милорд…

Гавин се обърна и видя двамата си черногвардейци. Израженията им му казаха, че Ана не е единствената, паднала току-що от висините. Той закри лицето си с ръце. Прибра се вътре и едното момче, онемяло и облещило очи, затвори прозорците. Гавин седна на леглото, чак сега осъзнал голотата си.

— Идете и кажете на когото трябва — каза им. — Аз ще съм тук.

Разбира се, лъжеше.

Когато започна тропането на вратата на женската спалня, Карис си помисли, че Гавин се е върнал, но гласът беше на стражеви капитан Кинжала.

— Ей! Защо е заключена тази врата?! Ставай всички, по дяволите! Не ми пука дали сте голи, или сте в кенефа! Веднага!

Карис дръпна рязко вратата, изведнъж нащрек и забравила сълзите.

— Какво става?

Стражеви капитан Кинжала я погледна. Наметалото й не покриваше долната риза, не скриваше грима й, парфюма й, прическата й, подпухналите й от плач очи. Поколеба се само за миг, докато овладее изненадата си, и реши, че каквото и да е, може да почака.

— Тревога, Карис! На горния етаж, веднага! Някакво момиче току-що излетяло от терасата на Призмата. Мъртва е. Смятаме, че той я е хвърлил.