Джеффри Арчер - По-силно от меча

— Вие ли сте онзи с купата?

— Да. Петдесет и първа. Тогава бях с петнайсетина години по-млад и с около двайсет и пет кила по-лек. Спечелихме купата на графството за първи и, уви, за последен път. Макар че миналата година стигнахме до полуфиналите.

Време беше за втора дълга топка.

— Ако реша да купя къща в района, към кого бихте ми предложили да се обърна?

— В Шифнал имаме само един горе-долу свестен агент. Чарли Уоткинс, вратарят ми. Ще намерите офиса му нагоре на Хай стрийт, няма как да го пропуснете.

— Е, значи ще ида да побъбря с мистър Уоткинс, след което ще се върна да хапна нещо.

— Днешният специалитет е стек и пай с бъбреци — каза кръчмарят и се потупа по шкембето.

— До скоро — каза Себ, след като допи бирата.

Не беше трудно да открие Хай стрийт и „Имоти Уоткинс“, чиято крещяща табела се поклащаше на ветреца. Без да бърза, Себ разгледа какво се предлага на витрината. Цените варираха от няколкостотин до дванайсет хиляди паунда, така че как бе възможно нещо в района да струва милион и шестстотин хиляди?

Отвори вратата, при което зазвъня звънче, и когато влезе, младият мъж зад бюрото вдигна глава.

— Мистър Уоткинс тук ли е? — попита Себ.

— В момента е с клиент, но едва ли ще се забави — отвърна онзи. В същото време вратата зад него се отвори и от нея излязоха двама мъже.

— Документите ще са готови най-късно до понеделник, така че ако уредите депозита с адвоката си, ще можем да задвижим нещата — каза по-възрастният мъж, докато отваряше вратата на клиента си.

— Този джентълмен иска да ви види, мистър Уоткинс — каза младият мъж зад бюрото.

— Добро утро — поздрави Уоткинс и протегна ръка. — Заповядайте в кабинета ми.

Отвори вратата и въведе потенциалния си клиент вътре.

Себ влезе в малка стаичка с двойно бюро и три стола. На стените имаше снимки на минали триумфи, всеки отбелязан с червен стикер „Продадено“. Погледът на Себ се спря върху голям имот с няколко акра земя. Искаше Уоткинс бързо да разбере от коя част от пазара се интересува. На лицето на агента се появи топла усмивка.

— От подобни имоти ли се интересувате?

— Иска ми се да намеря голяма провинциална къща с няколко акра обработваема земя около нея — каза Себ, докато се настаняваше срещу Уоткинс.

— Боя се, че подобни имоти не излизат често на пазара. Но имам едно-две неща, които биха ви заинтересували. — Посегна назад, отвори единствения шкаф и извади от него три папки. — Но трябва да ви предупредя, сър, че цените скочиха до небето след решението на правителството да даде данъчни облекчения на всеки, който инвестира в обработваема земя.

Себ не коментира и Уоткинс отвори първата папка.

— Асгарт Фарм се намира на границата с Уелс, седемстотин акра, предимно обработваема, с великолепно викторианско имение… нуждаещо се от малко ремонт — добави неохотно той.

— И каква е цената?

— Триста и двайсет хиляди — каза Уоткинс, докато му подаваше брошурата, след което побърза да добави: — Или най-близката предложена сума.

Себ поклати глава.

— Надявах се на нещо с поне хиляда акра.

Очите на Уоткинс светнаха, сякаш е ударил джакпота.

— Има един отличен имот, който излезе наскоро на пазара, но аз съм само подагент и, за съжаление, офертите се приемат до пет часа в петък.

— Ако имотът е подходящ, това няма да ме откаже.

Уоткинс отвори чекмеджето на бюрото си и за първи път предложи Шифнал Фарм на клиент.

— Това изглежда по-интересно — каза Себ, докато прелистваше брошурата. — Колко искат?

Агентът на недвижими имоти се поколеба, сякаш не искаше да разкрива сумата. Себ зачака търпеливо.

— Знам, че в „Савилс“ имат предложение за милион и шестстотин хиляди — каза Уоткинс. Сега беше негов ред да замълчи търпеливо: очакваше клиентът да се откаже тутакси.

— Мога ли да прегледам подробностите, докато обядвам, и след това да се върна да ги обсъдим?

— Междувременно да уредя ли да видите имота?

Това бе последното, което искаше Себ, затова отговори бързо:

— Ще реша след като се запозная с подробностите.

— Времето е против нас, сър.

„Вярно“, помисли си Себ.

— Ще ви кажа решението си следобед — повтори той, този път малко по-твърдо.

— Да, сър, разбира се — каза Уоткинс и скочи да го изпрати до изхода, където отново му стисна ръката. — С нетърпение очаквам да се видим отново.

Себ излезе и бързо се върна в кръчмата. Мистър Рамзи стоеше зад бара и лъскаше чаша. Себ седна на високия стол пред него.