Хорас Маккой: Уморените коне ги убиват, нали?

— Добре, Окс, ще им кажа… Мисля, че от това няма да има никаква полза, но ще им предам. А сега ще ми направиш ли една услуга? Чия е тази инициатива?

— Не мога да ти кажа, Майк. Мога само да те уверя, че идва доста от високо.

— Заповед ли е?

— Голям си бил шегаджия. Това е повече от заповед…

— От Карлайл ли е?

— Не съм казал, че…

— Добре — усмихна се Долан и започна да се изправя. Когато стана, усмивката се бе изпарила от лицето му. — Знаеш ли, Окс, през целия си живот не съм срещал по-голям мръсник от теб…

Нелсън примижа и пусна една-две криви усмивчици, с които да покаже превъзходството си. Долан продължи с леден тон:

— Честна дума, наистина си голям мръсник…

Обърна се и си тръгна.

Когато се върна в редакцията, свари Бъд Макгонагил да го чака.

— Здрасти, Бъд.

— Искам да ти кажа нещо.

— Тук или да слезем долу?

— И тук може — отвърна Макгонагил, без да усуква. — Какво си направил, да те вземат дяволите, на онази баба от Пери стрийт?

— Нищо не съм направил. Какво говориш?

— Не ми ги разправяй тия… Тя се обади в полицията и каза, че един помощник-шериф на име Долан ходил при нея. Слава богу, че на телефона се случих аз. Жената се късаше да реве, че нещо лошо се е случило със сина й. От нея разбрах, че снощи някакъв човек му се обадил и му съобщил къде може да си намери работа, веднага след това той излязъл. Що за история е това, дявол да го вземе?

— Знаеш толкова, колкото и аз. Наистина ходих там и се видях с някаква мисис Смит, защото търсех сина й. Показах й значката си, тъй като нямаше друг начин да видя негова снимка…

— Започна ли да разбираш? — саркастично подхвърли Бишъп към Макгонагил.

Долан направи знак към него и към Майра да кротуват.

— Защо ти е притрябвало да видиш негова снимка?

— За да го идентифицирам. Исках да разбера дали съм го виждал.

— Същият ли беше?

— Да, но казах на жената, че не е, за да не се притеснява.

— Ти достатъчно си я притеснил. А какво ще ми кажеш за тоя човек? Кой е той? Водим го изчезнал. Трябва да го открия.

— Аз самият бих искал да го открия, но се опасявам, че ще си остане изчезнал поне докато се оправи. Снощи му направиха операция…

— Къде е той сега?

— Де да знаех.

— Каква операция са му направили?

— Ти каква мислиш?

— Сериозно!

— Кръстоносците. Тез достойни кръстоносци…

— „О, за тебе, моя страна“ — припя тихичко Бишъп.

— Да му се не види! — извика Макгонагил. — Значи те са уплашили жената. Веднага след като ти си напуснал къщата, някой й се обадил по телефона и се представил като същия човек, който предната вечер съобщил на Арнолд, че му е намерил работа. Казал й, че Арнолд ще замине за Южна Америка и няма да му остане време да й телефонира, защото трябва да си стегне каквото му е необходимо, но ще й пише от Ню Орлиънс. Явно точно от това се е разстроила. Не е можела да си обясни как така синът й няма да се сбогува с нея поне по телефона.

— Не е можела да си обясни, но ние можем. Ти знаеш какво означава това, нали? Арнолд Смит е мъртъв…

— По всяка вероятност не е, но все пак си остава неприятна история. От тая работа не се умира…

— Да, невинаги, само понякога — прекъсна го Долан. — И точно такъв е случаят с Арнолд Смит, ясно е като две и две четири. Да, сър… той е мъртъв, ясно е като две и две четири…

— Какво може да се направи…

— Нищо не можеш да направиш, Бъд, кротувай си и се надявай да не е най-лошото. Излишно е да се тревожиш, докато някой не се препъне в трупа му, а това не е много вероятно. Бъд, ти се държа страхотно почтено към мен, много съм ти благодарен и ще се постарая да не те забъркам в нищо. За себе си и аз не знам докъде ще стигна, но съм се хвърлил презглава и ще продължавам…

Макгонагил се обърна и заслиза по стълбите, без да каже дума. Долан го проследи с поглед как минава през вратата и излиза на улицата. После се надвеси над перилата.

— Грисъм, кажи на твоите хора да дойдат рано утре сутринта.

В три часа същия следобед кредиторите му се появиха по един, по двама, по трима, за да си получат дължимото. Поздравяваха го и го уверяваха, че обявлението му във вестника било много оригинална идея. Долан не изпита никакво удовлетворение. Чакал бе този момент дълги години, но нито самата церемония, нито даването на обявата предния ден, нищо не му достави удоволствие. Най-сетне всички се разотидоха.

— Не позна — каза му Майра. — Все пак останаха пет хиляди и малко отгоре…

— Знаех си го. — Той взе парите и ги напъха в джоба си. — Ела…