Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Даваш си сметка какво направи с кариерата ми, нали?

— Знам ти какво направи с нея. — Долан продължи бавно и незабележимо да напредва към него. — Знаех всичко отпреди цял месец, но във вестника отказаха да го поместят. Наложи се да напусна службата си, за да ви изоблича.

— Така ли? — Дясната ръка на Докстетър потъна в джоба на сакото му.

— Пази се! — изкрещя Бишъп.

Долан се хвърли напред и замахна с левия си юмрук, удари Докстетър отстрани по главата, извади го от равновесие и го принуди да отстъпи. Докстетър също посегна с лявата си ръка, но в същото време се мъчеше неистово да измъкне дясната от джоба, както беше свита. Долан не му позволи, успя да го цапне по челюстта още няколко пъти, после му заби и един юмрук с дясната ръка и го изблъска до стената, където той се свлече на пода. Долан се спусна веднага върху него и го хвана за дясната ръка, която все още беше в джоба му. Издърпа я и бръкна вътре.

— Така си и мислех — показа той пистолета. — Калибър 32. Усетих го, негодника, по очите го усетих, че ще се хвърли на кръв.

— Добре си служиш с юмруците, приятелче — забеляза Бишъп.

— Да му се не надяваш! — възкликна Майра. — По едно време се бях поизплашила.

— И аз още не мога да дойда на себе си — призна си Долан. — Ед, донеси малко вода. Побързай, за да го свестим. Майра, прибери пистолета в бюрото ми. Виж ти! Емоции, а?

— И това е само началото — каза Майра. — Пък веднъж като потръгне…

Същата вечер Долан беше поканил Майра на вечеря. Отидоха в ресторант-градина на покрива на един хотел.

— Хубаво е тук горе, нали? — отбеляза тя.

— Да, да — отвърна Долан с въздишка и се загледа надолу през прозореца към светлините на града.

— Не се поддавай на депресия — посъветва го Майра приповдигнато. — Имаш всичко на този свят, за да си щастлив. Целият град говори за теб и за списанието ти. Откакто седнахме тук, поне двайсет души се изредиха, за да те поздравят. Правиш това, което искаш. Какво още ти липсва?

— За друго мислех — отговори Долан и погледна към естрадата на оркестъра и голямата маса до нея.

— Аха! — проследи Майра погледа му. — Това било!… Е, не ми се сърди. Когато предложих да дойдем тук, не знаех, че ще има сватба. Дори не знаех, че тя се жени.

— И аз бях забравил. Сигурно си мисли, че е отвратително от моя страна да се домъкна така тук.

— Как така?

— Така. Да дойдем двамата с теб.

— Какво толкова ужасно има в това?

— Защо не се опиташ да разбереш, боже мой? Аз ходех на срещи с Ейприл. Движех се сред тези хора, които сега са поканени на масата й. Всички знаят, че бях луд по нея.

— И тя е била луда по теб…

— Както и да е, дошъл съм в същия ресторант, в който са поканени гостите на сватбата й, при това с друга жена.

— Неизвестна жена — каза Майра и облиза устни. — Никому непозната. Скитница.

— Е, защо трябва да се държиш така?

— Как иначе да се държа? Ти току-що ми обясни как бие на очи това, че си дошъл тук с жена, която не принадлежи към тази среда — тази придворна компания от така наречения каймак на обществото…

— Не съм казал такова нещо. Ти не си добре.

— Ти самият не си добре. Боже мой, какво те интересува мнението им? Защо се опитваш да пробиеш в хайлайфа? За тях ти си никой…

— Знам — съгласи се Долан трезво.

— Не те приемат в никой от градските клубове, защото си израснал от другата страна на железопътната линия. Подиграват ти се, щом ти видят гърба. Глупак си ти, Майк. Пред теб се откриват възможности, в ръцете си държиш власт… Изобщо върви ти. Звездата ти изгрява. Стига си се притеснявал от тия нищо и никакви паразити.

— Аз не се притеснявам толкова от тях, колкото от Ейприл. Тя е хубав човек.

— Светът е пълен все с хубави хора. Ти да не ревнуваш от тоя тип, дето се е оженил за нея… тоя Менефи?

— Май че не…

— Тогава недей да разиграваш трагедии. Омъжила се, какво от това? Поредната мадама, която излиза от обръщение. Като те гледа човек как си увесил нос от час и половина насам, ще си помисли, че тя е единствената жена на света, която знае как да ти бутне.

— Няма да ти позволя да говориш такива неща за Ейприл…

— О, боже — въздъхна с досада Майра и погледна към изкуствените звезди по тавана. — Моля те, не се дръж като такъв моралист. Казвам това, което мислиш и ти, чисто и просто съм откровена. Майк — тя се подпря на лакти и го загледа, — аз само те карам да забравиш тази твоя фобия за социалното ти положение. Отървеш ли се от нея, нищо не може да те спре. От тези хора няма абсолютно никаква полза. Само ходят напред-назад, никому нищо не дават, а заемат много място и изразходват много въздух, необходим на други хора.