Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Томас го е писал — прекъсна го Долан. — „Да потънат скоропостижно в забвение…“ Пфу! Карай нататък…

„Те бяха идоли за младежите от нашия град, а вероятно и за други, които следят този спорт, но се оказаха недостойни за доверието им и сега завинаги са изключени от всички организирани форми на бейзбол. Чудесно. Ролята, която нашият вестник изигра в разобличаването на тези измамници, макар и малка, е само още едно доказателство, че «Таймс Газет» ще проявява нетърпимост към злоупотреби с властта, злоупотреби на длъжностни лица или… на състезатели от отбора по бейзбол“. Не е ли за смях? — ухили се той.

— Очаквах го — каза Долан. — Едно нещо й трябва на тази статия, за да се превърне в идеален пример за това как не бива да се пише — да й се сложи заглавие от един ред: „От престъплението полза няма“.

— То си е сложено! — извика Бишъп. — Ами да, сложено е! Погледни! „От престъплението полза няма“.

— Ха, сега вече всичко си дойде на място. — Долан погледна към вестника в ръката на Бишъп, за да се увери. — Умирам от удоволствие. Знаеш ли, Ед, много добре стана, че Томас те изхвърли. По-добре да пукна от глад, но да пиша каквото си искам, отколкото да работя за този пиклив вестник „Таймс Газет“.

— И аз тъй мисля — съгласи се Бишъп малко иронично. — Дори вече съм на път. Тъкмо ми повишиха заплатата на петдесет и пет долара, а след няколко дни Томас се появи тук и ме сгащи при теб. Сега ти ми плащаш двайсет и пет. Няма съмнение коя е истинската причина за уволнението ми — онзи път той ме завари тук и си помисли, че му готвим нещо. Това, че другите вестници ме изпревариха за убийството на онази уличница, никак не е убедително. И без туй щяха да му отделят не повече от един абзац. Той просто го използва като претекст.

— Здрасти, Долан… Здрасти, Майра. — Лорънс влезе в редакцията с делови вид.

— Запознайте се с мистър Бишъп, мистър Лорънс. Доскоро сътрудник на небезизвестния „Таймс Газет“.

— Приятно ми е, мистър Бишъп — подаде ръка Лорънс.

— От вчера Бишъп е на работа при мен.

— Сериозно ли? — изненада се Лорънс.

— Заради мен го уволниха, така че сега аз му намерих работа. Двамата с Майра не можем да се справим с всичко. Ед е много добър професионалист. Не му треперят гащите. Какво е това в ръката ви?

— Последните данни за разпространението. Исках да ги видиш.

— Благодаря. — Долан взе листа. — Дали му е провървяло днес на Екман?

— Не се е върнал още, но мисля, че не сме зле с рекламите за този брой.

— Би трябвало да сме по-добре от „не сме зле“, след като целият град говори за „Космополит“ — каза Долан и погледна цифрите за разпространението. — Три хиляди сто и единайсет. А още е само четвъртата седмица. Сега вече трябва да ни паднат много реклами.

— Надявам се. Тираж от три хиляди при цена десет цента не носи кой знае колко пари. Тази вечер ще работите ли?

— Изчетох последната коректура, всичко е готово за отпечатване. Няма смисъл да оставаме тази вечер.

— Как вървят абонаментите, Майра?

— Прилично. Обадих се на стотина души от списъка и уредих към двайсет годишни абонамента.

— Добре, продължавай да звъниш — каза Лорънс и излезе.

— Струва ми се, че не му станах симпатичен — отбеляза Бишъп.

— Ами, няма такова нещо. Малко е стиснат, това е.

— Какво искаше да каже, когато спомена за тираж три хиляди по десет цента броят? Това не са всичките ти приходи, нали? Ами рекламите?

— Виж какво, Еди, да не навлизаме в подробности, но повечето от рекламите бяха отпечатани безплатно. Направихме този жест към магазините, за да им докажем, че сме в състояние да повлияем на продажбите.

— Ами тогава откъде ще взимаш пари, за да ми плащаш? — попита Бишъп озадачен.

— Мисля, че списанието ще започне да носи приходи, но ти не се притеснявай за това. Ако всичко друго се провали, аз имам една лично моя тайна златна мина. Нали, Майра?

— О, да, наистина. Една петдесет и пет годишна златна мина.

През отворената врата на редакцията внезапно влетя млад мъж и ги загледа втренчено. Беше към трийсетгодишен, набит, много добре облечен. Видяха го и тримата, но в продължение на две-три секунди никой не се помръдна и никой не продума.

Накрая Долан спокойно го попита:

— Какво искаш, Фриц?

— Знаеш какво искам — отговори бавно Докстетър, без да се помръдне. — Заради теб ме изритаха от Лигата по бейзбол. Много добре знаеш какво искам, мръсно копеле.

— Чакай малко, Фриц — подхвана Долан с почти приятелски тон и леко се измъкна иззад бюрото. — Аз не искам да се разправям с тебе.