Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ще издържиш ли? — попитах и забавих темпото. Тя кимна утвърдително. Публиката ръкопляскаше, тропаше с крака, а Роки бръщолевеше по микрофона. Руби също се върна, но и тя не изглеждаше по-добре.

— Спокойно — чух гласа на Роло зад себе си. — За вас няма нищо страшно.

В този миг остра болка прониза левия ми крак, премина през цялото ми тяло и ме блъсна в главата, сякаш щеше да я спука. Помислих си: „Боже мой, парализирах се“.

— Разтърси си крака, разтърси го — посъветва ме Роло.

Изобщо не можех да го сгъна. Беше като вдървен. Не ми се подчиняваше. На всяка стъпка главата ми се цепеше от болка.

— Двойка номер 22 пострада, състезателят е получил схващане на крака — съобщи Роки по микрофона. — Треньори, бъдете готови…

— Разтърси си крака, разтърси го — повтаряше Роло.

Забих пета в пода, но ме заболя дори повече.

— Разтърси си крака, разтърси го…

— Боли ме, бе… садист такъв.

Двама от треньорите ме грабнаха под мишниците и ми помогнаха да се добера до леглото.

— Вижте храбрата състезателка от двойка номер 22 — поде Роки, — крехката девойка Глория Бийти. Забележете колко е упорита. Продължава състезанието соло, докато партньорът й е извън играта поради схващане на крака… забележете с какво темпо преодолява обиколките. Отстъпете й вътрешната страна на пътеката, състезатели…

Единият от треньорите ме държеше за раменете, а другият започна да удря мускулите на крака ми с ръба на дланта си.

— Боли — изпъшках.

— Спокойно — рече треньорът, който ме държеше за раменете, — никога ли не ти е ставало така?

Изведнъж ми се стори, че нещо в крака ми се скъса и болката изчезна.

— Това беше — заяви треньорът.

Станах, вече ми нямаше нищо и се върнах до чертата, за да изчакам Глория. Тя тичаше от другата страна и главата й се мяташе нагоре-надолу на всяка стъпка. Трябваше да я изчакам да дойде при мен. (Такова беше правилото — влизаш от същото място, откъдето си излязъл.) Тръгнах веднага щом Глория се приближи и след миг тя се хвана за колана ми.

— Още две минути — съобщи Роки. — Да окуражим състезателите, дами и господа. Гръмнаха аплодисменти и се разнесе тропане с крака, много по-високо от преди.

Други двойки започнаха да спринтират покрай нас и аз позасилих темпото. Почти бях уверен, че не сме последни, но и двамата бяхме излизали временно от състезанието, така че не исках да допусна риска да ни елиминират. Когато пистолетът гръмна за финал, половината от двойките се строполиха на земята. Обърнах се към Глория и забелязах, че погледът й блуждае. Разбрах, че ще припадне.

— Хей… — извиках към една от сестрите, но в този момент Глория започна да се свлича, така че трябваше да я подхвана. Единственото, което можех да направя за нея, беше да я пренеса на леглото. Хей — извиках на един от треньорите. — Докторе!

Никой не ми обърна внимание. Имаха си достатъчно работа да вдигат падналите. Публиката беше станала на крака и ревеше от възторг.

Взех да бърша лицето на Глория с мокра кърпа. Изведнъж мисис Лейдън се появи до мен и взе шишенце с амоняк от масичката до леглото.

— Ти си отивай в съблекалнята — каза ми тя. — Глория ще се оправи веднага. Просто не е свикнала на физическо напрежение.

Пътувах с кораб за Порт Саид. Бях на път за Сахара, за да снимам онзи филм. Бях известен и имах много пари. Бях най-авторитетният режисьор на света. По-авторитетен от Сергей Айзенщайн. Кинокритиците от водещите списания единодушно твърдяха, че съм гений. Вървях по палубата и си мислех за танцовия маратон, в който някога бях участвал, чудех се какво ли е станало с всичките онези девойки и младежи, но изведнъж нещо ме удари по главата и изгубих съзнание. Имах чувството, че падам.

Щом цопнах във водата, започнах да размахвам ръце и крака, защото се страхувах от акули. Тялото ми се докосна до нещо и изкрещях от уплаха.

Дойдох на себе си в леденостудена вода. Веднага разбрах къде се намирам. Казах си: „Сънувал съм кошмар“. Онова, до което се бях докоснал, беше петдесеткилограмов леден блок. Плувах в голям съд с вода в съблекалнята. Все още бях облечен в спортния екип. Измъкнах се разтреперан, а един от треньорите ми подаде хавлиена кърпа.

Дойдоха двама други треньори, понесли един състезател, който беше изгубил съзнание. Беше Педро Ортега. Вдигнаха го и го потопиха във водата. Попитах:

— И с мен ли беше същото?

— Съвсем — отвърна треньорът. — Изгуби съзнание в момента, когато слезе от дансинга… — Педро простена, каза нещо на испански, взе да се мъчи да излезе и разплиска вода наоколо. Треньорът се разсмя: — Този Сокс си знае работата — добре, че донесоха водата. Студеното ги оправя на минутата. А ти сваляй тия мокри гащета и кецове.