Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Съжалявам, че закъснях, сър, май се успах.

— Не е нужно да ме наричаш „сър“, когато сме сами — каза Брадшоу. — Казвам се Том. И между другото, идваш един час по-рано. Шкиперът забрави да ти каже, че четирите удара оповестяват сутрешната вахта от шест, а за вахтата за закуска ударите са седем. Но така и така си тук, я поеми управлението, докато пусна една вода.

Хари с ужас осъзна, че Брадшоу не се шегува.

— Просто гледай стрелката на компаса винаги да сочи юг-югоизток и няма какво толкова да сгрешиш — добави третият офицер, този път с по-силно изразен американски акцент.

Хари хвана щурвала с две ръце и напрегнато се съсредоточи върху малката черна стрелка, като се мъчеше да държи цепещия вълните кораб по права линия. Погледна назад и видя, че спретнатата права следа, постигната с такава лекота от Брадшоу, се е сменила с криви, които по-скоро напомняха за формите на актрисата Мей Уест. Макар Брадшоу да го нямаше само няколко минути, Хари изпита огромно облекчение, когато се върна.

Брадшоу пое управлението и правата линия отново се възстанови, макар третият офицер да държеше руля само с една ръка.

— Нежно и бавно — каза Брадшоу. — Все едно галиш жена. И няма да имаш проблеми. Хайде сега опитай пак, докато нанеса положението ни на картата.

Когато след двайсет и пет минути камбаната удари един път и капитанът се появи на мостика да смени Брадшоу, следата на Хари в океана може и да не беше съвсем права, но поне вече не изглеждаше така, сякаш корабът се управлява от пиян моряк.

На закуска Хари бе представен на човек, който можеше да е единствено главният машинист.

Бледата като на призрак кожа на Джим Патерсън оставяше човек с впечатлението, че е прекарал по-голямата част от живота си под палубата, а шкембето — че прекарва останалото си време в ядене. За разлика от Брадшоу, той не спря да говори нито за миг и Хари бързо се досети, че двамата с шкипера са стари приятели.

Появи се китаецът с три чинии, които определено можеха да бъдат и по-чисти. Хари се въздържа от мазния бекон и пържените домати и предпочете една прекалено препечена филийка и ябълка.

— Мистър Клифтън, няма да е зле да обиколите кораба и да го опознаете по-добре — каза капитанът, след като чиниите бяха опразнени. — Можете дори да слезете при мистър Патерсън в машинното отделение и да видите колко минути ще издържите в оня ад.

Патерсън избухна в смях, грабна последните две прегорели филийки и каза:

— Ако мислиш, че тия са станали на въглен, чакай да прекараш няколко минути с мен.

Хари тръгна да обиколи палубата. Вървеше предпазливо като котка, оставена сама в нова къща.

Знаеше, че корабът е дълъг 145 метра, с максимална ширина 17 метра и развива скорост до петнайсет възела, но изобщо не бе подозирал, че ще има толкова много неясни кътчета, които несъмнено имаха някакво предназначение; с времето щеше да разбере за какво са. Забеляза също, че на палубата няма нито едно място, което да не се намира под зоркото око на капитана от мостика, така че моряците нямаха шанс да се скатаят.

Слезе на средната палуба. На кърмата се намираха офицерските каюти, в средата беше камбузът, а при носа имаше голямо общо помещение с хамаци. Хари изобщо не можеше да проумее как е възможно да се спи в подобно нещо, въпреки че неколцина моряци, явно били нощна смяна, се полюшваха леко в такт с люлеенето на кораба и похъркваха доволно.

Тясно стоманено стълбище го отведе до долната палуба с дървените сандъци, в които се намираха 144-рите велосипеда, хиляда памучни рокли и два тона картофи; всички бяха здраво закрепени и щяха да бъдат отворени чак когато корабът пристигне в Куба.

Накрая се спусна по съвсем тясна стълба, водеща към машинното отделение и царството на мистър Патерсън. Отвори тежкия метален люк и подобно на библейските Седрах, Мисах и Авденаго от книгата на пророк Даниил, храбро влезе в огнената пещ. Спря и загледа как шестима мускулести мъже, целите изпоцапани със сажди и мокри от пот, хвърлят въглища в зейналите пасти на двете пещи, които се нуждаеха от повече от четири хранения на ден.

Както беше предсказал капитан Хейвънс, минаха само няколко минути, преди Хари да излезе със залитане в коридора, плувнал в пот и задъхан. Трябваше му известно време да се възстанови и да се върне горе на палубата, където падна на колене и жадно загълта свежия въздух. Изглеждаше му невъзможно онези мъже да оцелеят при подобни условия, при това да работят на три смени от по два часа седем дни в седмицата.