Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Фроб — отвърна сър Уолтър. — Само че по онова време беше лейтенант Фробишър. Ефрейтор Холкомби, бащата на мистър Холкомби. И младия редник Дийкинс.

— Бащата на Дийкинс?

— Да. Беше новобранец. Великолепен млад войник. Не говореше много, но се оказа изключително храбър. Изгуби ръката си през онзи ужасен ден.

Двамата замълчаха, унесени в мисли за Стария Джак. Накрая сър Уолтър попита:

— Щом няма да ходиш в Дартмът, момчето ми, как смяташ да спечелиш войната с голи ръце?

— Ще служа на всеки кораб, който се съгласи да ме приеме, сър, стига да е готов да тръгне на лов за враговете на Негово Величество.

— В такъв случай може би мога да помогна.

— Много мило от ваша страна, сър, но искам да постъпя на военен кораб, а не на пътнически лайнер или товарен съд.

Сър Уолтър отново се усмихна.

— Така и ще стане, мило момче. Не забравяй, че съм в течение за всеки кораб, който влиза и излиза от това пристанище, и познавам повечето капитани. Всъщност, като се замисля, познавах и повечето от бащите им, когато те бяха капитани. Да идем в кабинета ми и да видим какви кораби ще пристигнат и ще заминат през следващите няколко дни. И, което е по-важно, да видим дали някой от тях ще е склонен да те вземе.

— Много ви благодаря, сър, но мога ли преди това да посетя майка си? Може да стане така, че да не я видя доста време.

— Напълно си прав, момчето ми — отвърна сър Уолтър. — И щом ще ходиш да видиш майка си, защо не минеш през кабинета ми следобед? Така ще имам достатъчно време да прегледам последните списъци.

— Благодаря, сър. Ще се върна веднага щом кажа на майка си какво смятам да правя.

— Просто кажи на човека на портала, че имаш среща с президента. Няма да имаш проблем с влизането.

— Благодаря, сър — каза Хари и прикри усмивката си: вече го беше направил.

— И предай много поздрави на скъпата си майка. Тя е изключителна жена.

Думите му отново напомниха на Хари защо сър Уолтър беше най-близкият приятел на Стария Джак.

Хари влезе в „Гранд Хотел“, великолепна викторианска сграда в центъра на града, и помоли портиера да го упъти към ресторанта. Изненада се от опашката пред бюрото на метрдотела — хората чакаха да се освободят маси. Нареди се отзад — напомни си, че майка му никога не бе одобрявала, когато се отбиваше при нея в „При Тили“ или в „Роял“ през работно време.

Докато чакаше, се огледа. Салонът бе пълен с бъбрещи хора, никой от които сякаш не очакваше, че скоро ще има недостиг на храна, нито се замисляше да постъпи в армията, ако страната влезе във война. Храната се внасяше и изнасяше през летящите врати на сребърни подноси, един готвач буташе количка от маса на маса и отрязваше парчета телешко, докато друг го следваше с купа сос от печеното месо.

А после видя майка си — тя бързо излезе през летящите врати, понесла цели три порции. Постави ги пред клиентите си толкова сръчно, че те изобщо не я забелязаха, след което се върна в кухнята. Появи се отново миг по-късно с три салати. Хари се усмихна при мисълта откъде е наследил безграничната си енергия, безкритичния си ентусиазъм и храбрия си дух, който дори за миг не допускаше мисълта за провал. Как някога можеше да се отплати на тази изключителна жена за всички жертви, които бе направила?

— Съжалявам, че ви карам да чакате, сър — прекъсна мислите му метрдотелът, — но в момента нямам свободна маса. Ако бъдете така добър да дойдете след двайсетина минути…

Хари не му каза, че всъщност не иска маса, при това не само защото майка му е една от сервитьорките, но и защото не би могъл да си позволи нищо от менюто, освен може би малко сос.

— Ще дойда по-късно — каза той, като се помъчи да скрие разочарованието си.

„След десетина години“, помисли си, когато майка му сигурно щеше да е заела мястото на метрдотела. Излезе от хотела с усмивка на лице и взе автобуса обратно до пристанището.

Секретарката незабавно го въведе в кабинета на сър Уолтър. Президентът се бе навел над бюрото си и изучаваше графици, разписания и морски карти.

— Седни, момчето ми — каза сър Уолтър, преди да нагласи монокъла на дясното си око и да го погледне строго. — Имах малко време да помисля за разговора ни тази сутрин — продължи той сериозно. — И преди да продължим нататък, искам да съм сигурен, че вземаш правилното решение.

— Абсолютно сигурен съм — без колебание отвърна Хари.

— Може и така да е, но аз съм също толкова сигурен, че Джак би те посъветвал да се върнеш в Оксфорд и да изчакаш да те мобилизират.