Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Да, благодаря — отвърна Хари.

Тръгна бавно към сградата, в която не бе влизал никога. Замисли се какво ли ще направи, ако се озове лице в лице с Хюго Барингтън, преди да е стигнал до вратата на сър Уолтър.

С облекчение видя, че ролс-ройсът на президента е паркиран на обичайното място; още по-голямо бе облекчението му, че от лъскавото „Бугати“ на Хюго Барингтън няма и следа. И тъкмо преди да влезе в Барингтън Хаус, погледна към железопътния вагон. Възможно ли бе? Обърна се и закрачи към „вагонетката“, както се изразяваше Стария Джак след втората чаша уиски.

Почука леко по стъклото, сякаш отиваше на посещение във величествен дом. Не се появи иконом, така че той отвори вратата и се качи. Тръгна по коридора към първа класа и го откри, седнал на обичайното си място.

Това бе първият път, когато Хари видя Стария Джак да носи кръста „Виктория“.

Седна срещу приятеля си и си припомни първия път, когато бе седял тук. Сигурно беше на около пет, краката му не достигаха пода. После си помисли за нощта, когато бе избягал от „Сейнт Бийд“ и мъдрият стар джентълмен го бе убедил да се върне навреме за закуска. Спомни си как Стария Джак бе дошъл да чуе солото му в църквата, когато гласът му започна да мутира. Как бе казал пренебрежително, че това е дребна пречка. А след това дойде денят, когато научи, че не е успял да спечели стипендия за Бристолската гимназия, което беше сериозен провал. Въпреки неуспеха му Стария Джак му беше подарил часовника „Ингерсол“, който носеше и до днес. През последната година в училището Стария Джак беше дошъл от Лондон да го гледа в ролята на Ромео и Хари го бе запознал с Ема. И никога нямаше да забрави деня, когато Джак седеше на сцената като настоятел на училището и гледаше как Хари получава наградата по английски.

А сега Хари никога нямаше да може да му благодари за безбройните приятелски постъпки през годините и за помощта, за която нямаше как да се отплати. Взираше се в човека, когото беше обичал и за когото бе смятал, че никога няма да умре. Докато двамата седяха в първа класа, слънцето на младостта му залезе.

Хари гледаше как прибират носилката в линейката. Сърдечен пристъп, каза докторът, преди да потеглят.

Нямаше нужда да отива и да казва на сър Уолтър, че Стария Джак е мъртъв, защото когато се събуди на следващата сутрин, президентът на „Барингтънс“ седеше до него.

— Каза ми, че вече няма причина да живее — бяха първите думи на сър Уолтър. — И двамата изгубихме близък и скъп приятел.

Отговорът на Хари го изненада.

— Какво ще правите с вагона, щом Стария Джак вече го няма?

— На никого няма да бъде разрешено да го приближава, докато съм президент на компанията — отвърна сър Уолтър. — Този вагон пази твърде много лични спомени за мен.

— И за мен — рече Хари. — Като момче прекарвах тук повече време, отколкото в собствения си дом.

— Или в класната стая, ако трябва да сме точни — каза сър Уолтър с малко крива усмивка. — Наблюдавах те от прозореца на кабинета си. Мислех си що ли за впечатляващо момче трябва да си, че Стария Джак да е готов да прекарва толкова много време с теб.

Хари се усмихна, когато си спомни как Стария Джак беше намерил причина, поради която да се върне в училище и да се научи да чете и пише.

— Какво ще правиш сега, Хари? Ще се върнеш в Оксфорд, за да продължиш образованието си?

— Не, сър. Боя се, че ще избухне война до…

— До края на месеца, предполагам — каза сър Уолтър.

— В такъв случай незабавно ще напусна Оксфорд и ще постъпя във флота. Вече казах на надзирателя на колежа мистър Бейнбридж, че смятам да постъпя така. Той ме увери, че мога да се върна и да продължа обучението си веднага щом войната свърши.

— Типично за Оксфорд — отбеляза сър Уолтър. — Винаги гледат в дългосрочен план. Значи ще отидеш в Дартмът да учиш за флотски офицер?

— Не, сър. През целия си живот съм бил около кораби. Във всеки случай Стария Джак е започнал като редник и е успял да се издигне, така че какво ми пречи да направя същото?

— Всъщност защо не? — съгласи се сър Уолтър. — Между другото, това бе една от причините да го смятаме за нещо повече от нас.

— Нямах представа, че сте служили заедно.

— О, да, служих с капитан Тарант в Южна Африка — каза сър Уолтър. — Бях един от онези двайсет и четирима, чийто живот той спаси в деня, заради който го наградиха с кръста „Виктория“.

— Това обяснява много неща, които така и не разбирах — рече Хари. И изненада за втори път сър Уолтър. — Сър, познавам ли някого от другите?