Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Но най-големите овации този ден бяха запазени за Джайлс Барингтън, когато се качи на сцената да получи наградата на директора като капитан на училището и на отбора по крикет. За изненада на почетния гост, председателят на настоятелите скочи от мястото си и се ръкува с Джайлс, преди той да стигне до мистър Чърчил.

— Това е внук ми, сър — обясни сър Уолтър, без да крие гордостта си.

Чърчил се усмихна, стисна ръката на Джайлс и го погледна.

— Служи на страната си със същото отличие и достойнство, с които си служил и на училището си.

Това беше моментът, в който Джайлс разбра с пълна увереност какво ще направи, ако Великобритания влезе във война.

След като церемонията приключи, момчетата, родителите и учителите станаха на крака и запяха Carmen Bristoliense.

Sit clarior, sit dignior, quotquot labuntur menses:

Sit primus nobis hic decor, Sumus Bristolienses. 13 13 Нека месеците бъдат светли и достойни, колкото и да са тежки, награда първа да ни бъде туй, че бристолски сме гимназисти. — Б.пр.

След като отзвуча и последният тон, директорът поведе почетния гост към изхода. Минути по-късно всички останали излязоха на поляната под следобедното слънце за чаша чай. Три момчета се радваха особено много на вниманието на доброжелатели, както и на ято сестри, които смятаха Джайлс за „много сладък“.

— Това е най-гордият ден в живота ми — каза майката на Хари, докато прегръщаше сина си.

— Зная какво изпитвате, мисис Клифтън — рече Стария Джак, докато се ръкуваше с Хари. — Иска ми се мис Мънди да бе доживяла да те види днес, защото не се съмнявам, че това щеше да е най-щастливият ден и за нея.

Мистър Холкомби стоеше настрана и чакаше търпеливо реда си да го поздрави. Хари го представи на капитан Тарант, без да има представа, че двамата са стари приятели.

Когато оркестърът спря да свири и величията си заминаха, Джайлс, Хари и Дийкинс останаха сами на тревата и си припомняха неща от времето, когато все още бяха ученици.

В четвъртък следобед един от малките ученици донесе телеграма на Хари. Джайлс и Дийкинс търпеливо го зачакаха да я отвори, но вместо това той подаде малкия кафяв плик на Джайлс.

— Пак бяга от отговорност — коментира Джайлс, докато отваряше плика.

Не успя да скрие изненадата, когато прочете съобщението.

— Не си успял! — каза потресено.

Хари се свлече в стола си.

— Да спечелиш почетна стипендия. Обаче — добави Джайлс и зачете на глас: — „За нас е удоволствие да ви предложим стипендия за Брейсъноус Колидж, Оксфорд. Поздравления. Очаквайте подробности в близките дни. У. Т. С. Сталибрас, директор.“ Никак не е зле, но явно не си от класата на Дийкинс.

— А ти в коя класа си? — отвърна Хари и моментално съжали за думите си.

— Един отличник, един стипендист…

— Стипендиант — поправи го Дийкинс.

— И един редови студент — каза Джайлс, без да му обръща внимание. — Звучи добре.

Същия ден в Бристолската гимназия пристигнаха още единайсет телеграми, но нито една от тях не бе адресирана до Джайлс.

— Трябва да кажеш на майка си — рече Джайлс, докато отиваха на вечеря. — Сигурно не е спала цяла седмица от притеснение.

Хари си погледна часовника.

— Късно е, сигурно вече е тръгнала на работа. Няма да мога да й кажа до утре сутринта.

— Защо не я изненадаме в хотела? — предложи Джайлс.

— Не. Ще реши, че е непрофесионално да я прекъсвам докато е на работа, и не мога да направя изключение, дори за това — каза той и размаха тържествуващо телеграмата.

— Но не мислиш ли, че има право да знае? — възрази Джайлс. — В края на краищата тя е пожертвала всичко заради теб. Честно казано, ако на мен ми предложеха място в Оксфорд, щях да прекъсна майка си дори докато изнася реч пред Съюза на майките. Не си ли съгласен, Дийкинс?

Дийкинс си свали очилата и започна да ги бърше с кърпичката си, което винаги бе знак, че се е замислил дълбоко.

— Бих помолил за мнението на Паджет и ако той не възрази…

— Добра идея — подкрепи го Джайлс. — Да идем да го питаме.

— Идваш ли, Дийкинс? — попита Хари, но забеляза, че очилата на Дийкинс отново са кацнали на носа му, което означаваше, че вече се е отнесъл в някакъв друг свят.

— Моите поздравления — каза д-р Паджет, след като прочете телеграмата. — Напълно заслужено, ако мога да добавя.

— Благодаря, сър — отвърна Хари. — Питах се дали ще мога да мина до хотел „Роял“ и да кажа новината на майка си?

— Не виждам причина да не го направиш, Клифтън.

— Мога ли и аз да изтичам с него, сър? — невинно попита Джайлс.