Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Помниш ли първия ни ден в „Сейнт Бийд“? — попита Хари. — Как седяхме на първия ред, страшно уплашени от доктор Оукшот?

— Никога не ме е било страх от него — заяви Джайлс.

— Да бе, как ли пък не — подразни го Хари.

— А аз си спомням как на първата ни закуска облиза купата си с каша.

— Аз пък си спомням, че се закле никога да не го споменаваш.

— И обещавам, че няма да го споменавам отново — отвърна Джайлс. — Как се казваше онзи простак, който те напердаши първата вечер с пантофа?

— Фишър — каза Хари. — И втората вечер също.

— Чудя се къде ли е сега?

— Сигурно командва лагер на хитлерюгенд.

— Достатъчно добра причина за война — отбеляза Джайлс, докато всички ставаха да посрещнат председателя на настоятелите и съвета.

Колоната елегантно облечени мъже бавно мина по пътеката и се качи на сцената. Последният, който зае мястото си, след като настани почетния гост на централното място в първия ред, беше директорът мистър Бартън.

Директорът поздрави родителите и гостите, след което представи годишния отчет на училището. Започна с това, че 1938 била много плодотворна година, и през следващите двайсет минути аргументира твърдението си, като се впускаше в подробности за академичните и спортните постижения на училището. Накрая покани Уинстън Чърчил, почетен ректор на Бристолския университет и парламентарен представител на Епинг, да произнесе реч и да връчи наградите.

Мистър Чърчил бавно стана от мястото си и известно време гледаше аудиторията, преди да започне.

— Някои почетни гости започват речите си с това, че никога не са печелили награди в училище и че всъщност винаги са били сред най-слабите в класа. Не мога да твърдя подобно нещо; макар никога да не съм печелил награда, никога не съм бил и последен в класа — бях предпоследен.

Момчетата ревнаха и закрещяха радостно, а учителите се усмихваха. Само Дийкинс остана невъзмутим.

Веднага щом смехът утихна, Чърчил се намръщи.

— Днес нацията се изправя пред един от онези велики моменти в историята, когато от британците отново може да бъде поискано да решат съдбата на свободния свят. Мнозина от вас, присъстващите в тази зала… — Той сниши глас и се съсредоточи върху редиците момчета, без нито веднъж да погледне към родителите им. — Онези от нас, които преживяхме Голямата война, никога не ще забравим трагичните загуби, които понесе нацията ни, и резултатите от това върху цяло едно поколение. От двайсетте момчета в моя клас в Хароу, които отидоха да служат на фронта, само трима доживяха да участват в избори. Мога само да се надявам, че на онзи, който ще изнася тази реч след двайсет години, няма да му се налага да говори за това варварско и ненужно пилеене на живот като за Първата световна война. И с тази надежда желая на всички вас дълъг, щастлив и успешен живот.

Джайлс бе сред първите, които станаха на крака и обсипаха с овации госта, докато той се връщаше към мястото си. Имаше чувството, че ако Великобритания бъде оставена без друг избор освен да влезе във война, този човек трябва да поеме управлението от Невил Чембърлейн и да стане министър-председател. Когато след няколко минути всички отново седнаха, директорът покани мистър Чърчил да връчи наградите.

Джайлс и Хари извикаха от радост, когато мистър Бартън не само обяви, че Дийкинс е отличникът на годината, но и добави:

— Тази сутрин получих телеграма от ректора на Бейлиъл Колидж в Оксфорд, че Дийкинс е награден със стипендия по класическа филология. Трябва да добавя — продължи мистър Бартън, — че той е първият, получил това отличие в четиристотингодишната история на училището.

Джайлс и Хари скочиха на крака, докато длъгнестото, високо метър осемдесет и пет момче с кръгли очила и костюм, който висеше на него като на закачалка, бавно се качваше на сцената. Мистър Дийкинс също искаше да скочи и да снима как синът му получава наградата си от мистър Чърчил, но не го направи от опасение, че ще го изгледат накриво.

Хари получи наградата по английски, както и училищната награда по литературно четене.

— Никога няма да забравим и ролята му на Ромео — добави директорът. — Да се надяваме, че Хари ще е сред онези, които идната седмица ще получат телеграма с предложение за място в Оксфорд.

Докато връчваше наградата на Хари, мистър Чърчил прошепна:

— Никога не съм учил в университет. Иска ми се да бях. Да се надяваме, че ще получиш тази телеграма, Клифтън. Успех.

— Благодаря, сър — отвърна Хари.