Джеффри Арчер - Греховете на бащата

Джайлс се взираше дръзко в офицера, която явно претегляше възможните последствия от задържането на старши офицер и задаването на ненужни въпроси. Везните се наклониха в полза на Джайлс. Офицерът кимна, подпечата документите и каза:

— Надявам се да не закъснеете за срещата си, господин полковник.

— Благодаря — отвърна Джайлс, прибра документите във вътрешния си джоб и тръгна към вратата, но изведнъж гласът на младия офицер го закова на място.

— Хайл Хитлер! — извика той.

Джайлс се поколеба, обърна се бавно и каза „Хайл Хитлер“, отдавайки перфектно чест. Докато излизаше, трябваше да потисне смеха си, като видя как Тери държи вратата с една ръка, а с другата поддържа панталоните си.

— Благодаря, Ханс — каза Джайлс, докато се настаняваше на задната седалка.

Точно тогава нещо задумка откъм багажника.

— Господи — промълви Тери. — Ханс.

И двамата си припомниха думите на генерал-майора — няма план за бягство без недостатъци. В крайна сметка всичко се свежда до това как се справяме с непредвиденото.

Тери затвори задната врата и се върна на мястото си зад волана колкото се може по-бързо, тъй като се страхуваше, че стражите ще чуят блъскането. Опита се да остане спокоен, докато бариерата се вдигаше сантиметър по сантиметър, а ударите ставаха все по-силни и по-силни.

— Карай бавно — каза Джайлс. — Не им давай причина да заподозрат нещо.

Тери превключи на първа и бавно потегли към бариерата. Джайлс погледна през страничния прозорец, докато минаваха покрай поста. Младият офицер говореше по телефона. Погледна през прозореца, закова поглед право в Джайлс, скочи от мястото си и се втурна навън.

Джайлс прецени, че швейцарският граничен пост е на не повече от двеста метра. Погледна през задния прозорец и видя, че младият офицер трескаво ръкомаха, а от граничния пункт се изсипват войници с пушки.

— Смяна на плана — викна Джайлс. — Газ!

Първите куршуми се забиха в багажника.

Задната дясна гума се пръсна. Тери отчаяно се опита да задържи колата на пътя, но тя започна да лъкатуши, блъсна се в мантинелата и спря между двата гранични поста. Около тях продължаваха да се сипят куршуми.

Двамата изскочиха от колата и затичаха презглава към швейцарската граница. Ако на някой от тях му беше писано да постави рекорд по спринт, днес беше денят. Макар да тичаха на зигзаг, за да избегнат куршумите, Джайлс беше сигурен, че ще успее пръв да мине през финала. Швейцарските граничари им викаха окуражително и когато премина линията, Джайлс вдигна триумфално ръце. Най-сетне беше победил най-големия си съперник.

Обърна се да му се подиграе. Тери лежеше насред пътя на трийсетина метра назад, с пръсната глава.

Джайлс рухна на колене и запълзя към приятеля си, но двама швейцарски граничари го сграбчиха за глезените и го издърпаха назад.

Искаше му се да им обясни, че вече не му пука за закуската.

Когато прочете в „Бристол Ивнинг Нюз“, че Хари Клифтън е загинал в морето часове след обявяването на войната, Хюго Барингтън се усмихна доволно.

Най-сетне германците бяха направили нещо свястно. Неизвестен капитан на подводница бе решил с лекота най-големия му проблем. Хюго започна да вярва, че дори е възможно след време да се върне в Бристол и да заеме отново мястото си като вицепрезидент на „Барингтън Шипинг Лайн“. Щеше да започне да обработва майка си с редовни обаждания до Барингтън Хол, но само след като баща му е тръгнал на работа. Вечерта излезе да празнува и се прибра пиян като лорд.

Когато след прекъснатата сватба на дъщеря си се премести в Лондон, Хюго нае един сутеренен апартамент в Кадоган Гардънс за един паунд седмично. Единственото добро на тристайната квартира беше адресът, който създаваше впечатление за състоятелен човек.

Макар все още да имаше някакви средства в банката, те бързо се стопиха — разполагаше с куп свободно време и нямаше редовен източник на доходи. Не след дълго се наложи да се откаже от любимото си „Бугати“, което му помогна да изкара още няколко седмици, докато не отхвърлиха поредния му чек. Не можеше да се обърне за помощ към баща си, защото той щеше да го отреже; пък и сър Уолтър по-скоро би подал ръка на Мейзи Клифтън, отколкото пръст на сина си.

След няколко месеца бездействие в Лондон се опита да си намери работа. Не беше лесно; ако потенциалният работодател познаваше баща му, не се стигаше дори до интервю, а в останалите случаи бъдещите му шефове очакваха от него да работи през часове, за чието съществуване не бе подозирал, и срещу заплащане, което не можеше да покрие дори сметката му в клуба.