Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Имате проблем с мен?

— И още как. Повечето интервюиращи ще ви питат за времето ви в затвора и как е станало така, че един англичанин е получил Сребърна звезда, но вие трябва да се връщате бързо към книгата.

— В Англия подобно нещо би се сметнало за доста вулгарно.

— А в Америка точно вулгарното те вкарва в списъка на бестселърите.

— Но интервюиращите няма ли да искат да говорим за книгата?

— Хари, трябва да приемете, че никой от тях няма да я е чел. Всеки ден на бюрата им се стоварват по десет нови романа, така че се смятайте за щастливец, ако са прочели нещо повече от заглавието. Ще е бонус, ако изобщо запомнят името ви. Съгласиха се да ви представят в предаванията си, защото сте бивш затворник, награден със Сребърна звезда, така че използвайте това в наша полза и рекламирайте книгата като луд — убеждаваше го тя, докато лимузината спираше пред хотел „Пиер“.

На Хари му се прииска да си беше останал в Англия.

Шофьорът изхвърча навън, отвори багажника и едно пиколо дотърча да вземе куфара. Натали поведе Хари към рецепцията, където той трябваше само да покаже паспорта си и да подпише формуляра. Натали беше подготвила всичко, сякаш беше някакъв лорд.

— Добре дошли в „Пиер“, господин Клифтън — каза рецепционистът, докато му подаваше голям ключ.

— Ще ви чакам във фоайето… — Натали погледна часовника си — след час. Лимузината ще ви откара до „Харвард Клуб“ за обяда с господин Гинзбърг.

— Благодаря — каза Хари и я загледа как се отдалечава и изчезва през въртящата се врата. Забеляза, че не е единственият мъж, чийто поглед не се откъсва от фигурата й.

Пиколото го качи до единайсетия етаж, въведе го в апартамента и му обясни как работи всичко. Хари никога не бе отсядал в хотел с отделна баня и тоалетна. Реши да си води бележки, за да разкаже на майка си всичко, когато се върне в Бристол. Благодари на пиколото и се раздели с единствения долар, който имаше.

Още преди да разопакова багажа си вдигна телефона до леглото и поръча разговор с Ема.

— Ще ви свържа до петнайсетина минути, сър — каза телефонистът от централата.

Хари остана дълго под душа, подсуши се с най-голямата кърпа, която бе виждал, и тъкмо понечи да отвори куфара си, когато телефонът иззвъня.

— Вашият презокеански разговор, сър — каза телефонистът.

Следващият глас, който чу Хари, беше на Ема.

— Ти ли си, скъпи? Чуваш ли ме?

— Идеално, миличка — усмихнато отвърна Хари.

— Вече говориш като американец. Представям си какъв ли ще си след три седмици.

— Готов да се върна в Бристол, предполагам, особено ако книгата не влезе в списъка на бестселърите.

— А ако наистина не влезе?

— Може да се прибера по-рано.

— Ще е чудесно. И откъде се обаждаш?

— От „Пиер“. Настаниха ме в най-огромната хотелска стая, която съм виждал. На леглото могат да спят четирима.

— Гледай да е само един.

— Има климатик и радио в банята. Още не съм разбрал как се включва всичко. И как се изключва.

— Трябваше да вземеш Себ. Досега вече да е овладял всичко.

— Или да е разглобил всичко и да ме остави да го сглобявам. Как е той?

— Чудесно. Даже изглежда по-спокоен без детегледачка.

— Радвам се да го чуя. А как върви издирването на мис Джей Смит?

— Бавно, но съм поканена на разговор в „Барнардо“ утре следобед.

— Звучи обещаващо.

— Сутринта имам среща с мистър Мичъл, за да знам какво да казвам и, което е може би по-важно, какво да не казвам.

— Ще се справиш, Ема. Не забравяй, че задачата им е да пращат децата в добри домове. Тревожа се само как ще реагира Себ, когато разбере какво си намислила.

— Той вече знае. Повдигнах въпроса снощи, преди да си легне и за моя изненада идеята страшно му хареса. Но като става дума за Себ, винаги се появява и друг проблем.

— И този път какъв е той?

— Очаква да има думата, когато се стигне до избора. Добрата новина е, че иска сестра.

— Но все пак може да се окаже трудно, ако не си падне по мис Смит, а хареса друго момиче.

— Не зная какво ще правим, ако стане така.

— Просто ще трябва да го убедим някак, че именно Джесика е неговият избор.

— И как предлагаш да го направим?

— Ще си помисля.

— Само не бива да го подценяваме. Направим ли го, като едното нищо може да ни го върне.

— Хайде да поговорим, когато се прибера — рече Хари. — Трябва да бягам, скъпа. Имам насрочен обяд с Харолд Гинзбърг.

— Прати му много поздрави от мен и не забравяй, че той също не е за подценяване. И между другото, не забравяй да го попиташ какво е станало с…