Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Аз също — каза Хари. — Той публикува затворническите ми дневници, както и първия роман от серията за Уилям Уоруик, така че имам да му благодаря за много неща.

— А той инвестира много време и пари, за да е сигурно, че „Нищо рисковано“ ще влезе в списъка на бестселърите, и ме помоли да ви запозная подробно как смятаме да постигнем това.

— Слушам ви — каза Хари и погледна през прозореца, за да се наслади на гледката. Беше я видял за последен път от задния прозорец на затворническия автобус, който го откарваше към затворническата килия, а не към апартамент в хотел „Пиер“.

Ръката й докосна коляното му.

— Имаме да покрием много неща преди срещата ви с господин Гинзбърг. — Връчи му дебела синя папка. — Като начало ще ви обясня как смятаме да вкараме книгата ви в списъка на бестселърите, защото тук нещата са много по-различни от онова, което правите в Англия.

Хари отвори папката и се опита да се съсредоточи. Никога не бе седял до жена, която изглеждаше като излята в роклята си.

— В Америка — продължи Натали — имаме само три седмици, за да успеем да вкараме дадена книга в списъка на „Ню Йорк Таймс“. Ако за това време не се вредим сред първите петнайсет, книжарниците ще съберат бройките си от „Нищо рисковано“ и ще ги върнат на издателя.

— Това е лудост — каза Хари. — В Англия след като книжарницата е направила поръчката, книгата се смята за продадена, поне от гледна точка на издателя.

— Не предлагате ли на книжарниците книги на консигнация?

— Разбира се, че не. — Хари беше смаян от самата идея за подобно нещо.

— И вярно ли е също, че все още продавате книгите, без да предлагате отстъпка?

— Да, разбира се.

— Е, ще откриете, че това е другата голяма разлика тук. Ако книгата влезе сред първите петнайсет, коричната цена автоматично се смъква наполовина и книгата ви отива на задните стелажи.

— Защо? Според мен един бестселър трябва да бъде представен на първите рафтове и дори на витрината. И определено не следва да се продава с намаление.

— Не и след като момчетата от рекламата откриха, че ако дойде клиент, търсещ определен бестселър, и му се наложи да отиде в дъното на книжарницата, за да го намери, един от всеки петима купува още две книги по пътя към касата, а един от трима — още една.

— Хитро. Но не съм сигурен, че подобен номер би минал в Англия.

— Подозирам, че е само въпрос на време, но сега поне ще разберете защо е толкова важно да вкараме книгата ви в списъка колкото се може по-бързо. Защото щом цената падне наполовина, най-вероятно ще останете няколко седмици сред първите петнайсет. Всъщност по-трудно е да излезеш от списъка, отколкото да влезеш в него. Но ако се провалите, „Нищо рисковано“ ще изчезне от книжарниците след месец и ще сме изгубили огромни пари.

— Разбрах намека — каза Хари, докато лимузината бавно минаваше по Бруклинския мост и се намърда сред жълти таксита, чиито шофьори пушеха огризки от пури.

— Нещата са още по-сложни, защото трябва да посетим седемнайсет града за двайсет и един дни.

— Ние?

— Да. Ще ви водя за ръчичка по време на обиколката — небрежно отвърна тя. — Обикновено съм в Ню Йорк и оставям на местните публицисти във всеки град да поемат гостуващите автори, но не и този път. Господин Гинзбърг настоя да не се отделям от вас. — Отново докосна леко коляното му и отвори дебелата папка в скута си.

Хари я погледна и тя му се усмихна кокетно. Флиртуваше ли с него? Не, невъзможно. В края на краищата току-що се бяха запознали.

— Вече ви уредих часове в няколко от по-големите радиостанции, в това число и в „Шоуто на Мат Джейкъбс“, което има единайсет милиона слушатели всяка сутрин. Няма по-ефективен от Мат, когато става въпрос за рекламиране на нови книги.

Хари имаше доста въпроси, но Натали беше като карабина „Уинчестър“, стреляща всеки път, когато вдигнеш глава.

— Да ви предупредя — продължи тя, без изобщо да си поема дъх. — Повечето големи предавания ще ви отделят най-много няколко минути, не като вашето Би Би Си. „В дълбочина“ е неразбираема концепция за тях. Не забравяйте през това време да повтаряте заглавието на книгата колкото се може по-често.

Хари запрелиства графика си. Всеки ден сякаш започваше в нов град, където трябваше да говори в сутрешно радиопредаване, след което да дава безброй интервюта и накрая да се втурне към летището.

— Всички писатели ли се посрещат по подобен начин?

— Определено не — каза Натали и ръката й отново докосна крака му. — С което стигаме до най-големия ни проблем с вас.