Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Щеше да е чудесно, стига да знаех как да спра душа.

Гинзбърг се разсмя.

— Може би е трябвало да помолите мис Редууд да ви се притече на помощ.

— Тогава нямаше да знам как да спра нея.

— А, значи вече ви е напълнила главата с приказки колко е важно да вкараме „Нищо рисковано“ колкото се може по-бързо в списъка на бестселърите.

— Невероятна дама.

— Точно затова я направих директор — каза Гинзбърг, — въпреки протестите на няколко директори, които не искаха жена в борда.

— Ема би се гордяла с вас — каза Хари. — И ви уверявам, че мис Редууд ме предупреди за последиците, ако се проваля.

— Типично за Натали. И не забравяйте, че само тя решава дали ще се върнете със самолет, или с гребна лодка.

Хари щеше да се разсмее, но не беше сигурен дали издателят му се шегува.

— Щях да я поканя да обядва с нас, но както вероятно забелязахте, в „Харвард Клуб“ не се допускат жени — каза Гинзбърг. — Не го споменавайте на Ема.

— Имам чувството, че ще ги видите в „Харвард Клуб“ много преди да попаднете на жена в някой клуб за джентълмени на Пал Мал или Сейнт Джеймс.

— Преди да говорим за турнето, искам да науча всичко, което сте правили двамата с Ема, след като тя си тръгна от Ню Йорк — каза Гинзбърг. — Как спечелихте Сребърна звезда? Ема има ли работа? Как реагира Себастиан, когато за първи път видя баща си? И…

— Ема пък настоя да не се връщам в Англия, без да съм разбрал какво става със Сефтън Джелкс.

— Какво ще кажете първо да поръчаме? Изобщо не искам да мисля за Сефтън Джелкс на празен стомах.

— Може и да не хващам влака за Вашингтон, но се боя, че довечера ще трябва да се върна в Лондон, мис Барингтън — каза професор Фелдман, след като подписа последната книга. — Утре в десет ще говоря пред Лондонската школа по икономика, така че ще мога да ви отделя само няколко минути.

Ема се опита да скрие разочарованието си.

— Освен ако… — продължи Фелдман.

— Освен ако?

— Освен ако не желаете да пътувате с мен до Лондон. В този случай ще бъда изцяло ваш най-малко за два часа.

Ема се поколеба.

— Ще трябва да се обадя по телефона.

След двайсет минути седеше в първокласно купе срещу професор Фелдман. Първият въпрос беше зададен от него.

— Е, мис Барингтън, семейството ви още ли притежава транспортната фирма, която носи същото видно име?

— Да, майка ми държи двайсет и два процента в нея.

— Това би трябвало да осигурява на семейството повече от достатъчно контрол, а именно това е от значение за всяка организация. Стига някой друг да не вземе повече от двайсет и два процента.

— Брат ми Джайлс не се интересува особено от делата на компанията. Той е член на Парламента и дори не присъства на годишните срещи на директорите. Аз обаче го правя, професоре, точно затова исках да говоря с вас.

— Моля, наричайте ме Сайръс. Вече съм на възраст, на която не искам красиви млади жени да ми напомнят колко съм остарял.

Грейс беше права за едно, помисли си Ема и реши да се възползва. Отвърна на усмивката му и попита:

— Пред какви проблеми според вас ще се изправи корабостроителната индустрия през следващото десетилетие? Нашият нов председател сър Уилям Травърс…

— Първокласен човек. „Кюнард“ постъпиха глупаво, като си позволиха да се лишат от такъв талант — прекъсна я Фелдман.

— Сър Уилям обмисля дали да не добавим нов пътнически лайнер към флота си.

— Пълна лудост! — възкликна Фелдман, тупна с юмрук седалката до себе си и преди Ема да успее да попита защо, добави: — Освен ако нямате излишни пари, от които искате да се отървете, или има някакви данъчни облекчения, за които никой не ми е споменавал.

— Нито едното, нито другото, доколкото знам — каза Ема.

— В такъв случай е време да погледнете фактите. Самолетът е на път да превърне пътническите кораби в плаващи динозаври. Защо му е на един разумен човек да прекосява пет дни Атлантическия океан, когато може да измине същото разстояние по въздуха само за осемнайсет часа?

— Защото е по-спокойно? Или защото се бои от летенето. Или защото ще пристигне в по-добра форма? — предположи Ема, спомняйки си думите на сър Уилям на годишната среща.

— Далеч сте от реалността и настоящето, млада госпожице — каза Фелдман. — Ще се наложи да измислите нещо по-добро, ако смятате да ме убедите. Не, истината е, че съвременните бизнесмени, а най-вече търсещите приключения туристи, ще искат да съкратят времето, необходимо за стигането до целта им, а това само за няколко години ще потопи в буквалния смисъл бизнеса на пътническите лайнери.