Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

— Не съм забравил.

— Успех, скъпи — рече Ема. — И гледай да влезеш в списъка на бестселърите!

— По-лоша си и от Натали.

— Коя е Натали?

— Пленителна блондинка, която не може да си отлепи ръцете от мен.

— Наистина имаш страхотно въображение, Хари Клифтън.

Вечерта Ема беше сред първите пристигнали в университетската аудитория за лекцията на професор Сайръс Фелдман на тема „След като спечели войната, изгуби ли Великобритания мира?“.

Седна в края на реда разнебитени столове, горе-долу в средата на залата. Много преди започването на лекцията помещението беше така претъпкано, че закъснелите трябваше да седят по стъпалата на пътеките, а някои се настаниха на первазите на прозорците.

Аудиторията избухна в аплодисменти веднага щом носителят на две награди „Пулицър“ се появи в компанията на заместник-декана. След като всички се настаниха, сър Филип Морис представи госта и запозна накратко слушателите с изтъкнатата кариера на Фелдман, от студентските му години в Принстън през назначаването му като най-млад преподавател в Станфорд до втората награда „Пулицър“, която бе спечелил предишната година. Отново последваха дълги аплодисменти. Фелдман стана от мястото си и се качи на подиума.

Първото, с което професорът впечатли Ема още преди да е заговорил, бе колко красив мъж е — нещо, което Грейс беше пропуснала да спомене в телефонния разговор. Беше над метър и осемдесет, с гъста прошарена коса и загоряло от слънцето лице, което напомняше на всички в кой университет преподава. Атлетичното му тяло скриваше възрастта му и създаваше подозрението, че прекарва в гимнастическия салон поне толкова часове, колкото и в библиотеката.

А щом Фелдман заговори, Ема беше запленена от енергията му и как само за секунди накара всички присъстващи да седят на ръба на столовете си. Студентите започнаха трескаво да си записват всяка дума и Ема съжали, че не си е взела бележник и химикалка.

Без изобщо да използва бележки, професорът умело прескачаше от тема на тема — ролята на Уолстрийт след войната, доларът като нова световна валута, петролът като стока, която ще доминира през втората половина на столетието и може би по-нататък, бъдещата роля на Международния валутен фонд и дали Америка ще остане обвързана със златния стандарт.

Когато лекцията завърши, Ема съжаляваше, че Фелдман засегна транспорта само повърхностно — спомена как самолетът ще промени новия световен ред за бизнеса и туризма. Но като опитен професионалист, той напомни на аудиторията, че е писал книга по темата. Ема реши, че няма да чака до Коледа, за да си я купи. Това я накара да си помисли за Хари с надежда, че се справя добре в Америка.

След като си купи „Новият световен ред“, тя се нареди на дългата опашка чакащи за автограф. Когато дойде редът й, почти беше прочела първата глава и се питаше дали Фелдман ще се съгласи да й отдели няколко минути и да сподели възгледите си за бъдещето на британската транспортна индустрия.

Постави книгата на масата пред него и той й се усмихна приятелски.

— На кого да я посветя?

Тя реши да се възползва от шанса.

— На Ема Барингтън.

Той се вгледа в нея по-внимателно.

— Да не би случайно да сте роднина на покойния сър Уолтър Барингтън?

— Аз съм негова внучка — с гордост отвърна Ема.

— Слушах го преди много години да говори за ролята на транспортната индустрия, ако Америка влезе в Първата световна война. По онова време бях студент и за един час научих от него повече, отколкото от преподавателите си за цял семестър.

— Аз също научих много от него — каза Ема и отвърна на усмивката му.

— Толкова много неща исках да го питам — добави Фелдман. — Но той трябваше същата вечер да вземе влака за Вашингтон. Така и не го видях отново.

— Аз също искам да ви питам много неща — каза Ема. — Всъщност по-точно би било „трябва“.

Фелдман погледна опашката зад нея и каза:

— Предполагам, че ще приключа след не повече от половин час. И тъй като тази вечер няма да хващам влака за Вашингтон, може би ще се съгласите да поговорим насаме, преди да замина, мис Барингтън?

— И как е любимката ми Ема? — попита Харолд Гинзбърг, след като посрещна Хари в „Харвард Клуб“.

— Току-що разговарях с нея по телефона — каза Хари. — Праща ви най-сърдечни поздрави и съжалява, че не успя да дойде.

— Аз също. Кажете й, че следващия път няма да приема никакви извинения. — Гинзбърг поведе госта си през салона и двамата се настаниха на явно обичайната му маса в ъгъла. — Надявам се, че „Пиер“ ви допада — каза той, докато келнерът им поднасяше менюто.