Джон Апдайк - Заека се укроти

— Крекът е просто пречистен кокаин — малки зърна, наричат ги камъчета. Обикновено ги пушиш през нещо като лула. — Той прави жест с ръката; димът се извива около лицето му. — Хваща те силно и бързо, по-бързо, отколкото при смъркането. Но след това те отпуска по-бързо. Трябва ти още. Попадаш в затворен кръг.

— Правиш го значи. Пушиш крек.

— От време на време. Каква е разликата? Лесно се намира, през последните две-три години го има навсякъде по улиците, евтино е колкото си искаш с тази конкуренция между бандите. Петнайсет, даже десет долара за камъчето. Наричат ги бонбончета. Мамо, не е кой знае каква работа. Хората на твоята възраст са суеверни по отношение на наркотиците, но това е просто начин да се отпуснеш, да си направиш удоволствието. Хората още от пещерите са имали нужда да си правят удоволствието. Опиум, бира, хероин, трева — има ги открай време. Коката е най-чиста и всички, които я ползват, са супер преуспели. Всъщност точно тя ги прави преуспели. Прави ги проницателни.

Ръката й се е отпуснала върху босото й стъпало, положено върху възглавницата на дивана. Тя свива леко пръстите на крака си и ги разперва, за да усети въздуха между тях.

— Ето, виждаш ли колко съм глупава — казва. — Мислех, че е само в бедняшките квартали и е причината за повечето престъпления според вестниците.

— Вестниците преувеличават. Преувеличават всичко, само и само да си продават тиража. Правителството преувеличава, за да нямаме време да осъзнаем какви малоумници са.

Тя кима мрачно. Татко ненавиждаше хората да обвиняват правителството. Тя разгъва първо единия си крак, обляга петата върху кръглата стъклена маса, и след това изправя другия успоредно, така че голите прасци се опират един в друг; извива мургавите си, жилести стъпала, сякаш приканва към възхищение. Краката й все още изглеждат млади, а лицето й никога не е било младо. Свива крака надолу и полага стъпала върху килимчето, отново делова.

— Дай да притопля кафето. Не искаш ли да си разделим кифлата? Само и само да не отиде в корема на баща ти?

— Изяж я цялата — казва й. — Пру не ми дава да ям такива боклуци.

Дженис възприема думите му като грубост. Тя му е майка, не Пру. Докато стои в кухнята и чака кафето да се стопли, Нелсън се провиква, успокоен, намерил друга тема:

— Тук някакъв заместник-началник на пожарната с включена лампа и сирена в извънработно време ударил мотоциклетист, сигурно е бил друсан. И смятат, че в Ню Йорк ще вали.

— Нужен ни е дъжд — казва Дженис и се връща с каната и кифлата, разрязана наполовина в една чиния. — Обичам да е топло, но този декември беше направо нереален.

— Обърна ли внимание в кухнята колко е часът?

— Наближава пладне, защо?

— Мислех си каква идиотщина е, че имаме само една кола тук. Ако никой няма нищо против, когато се върнат; мога да си свърша някоя работа.

— За каква работа става въпрос?

— Е, нали знаеш. Разни неща от дрогерията определено ще ми свършат работа, например малко Соминекс 9 9 Соминекс — приспивателно лекарство. — Б.пр. . Рой се е обринал от стоене с мокър бански от всичкия този хлор; няма ли някакъв мехлем, който да му взема?

— А дали няма да се върнеш при хората, с които беше в рибния ресторант предната вечер? Хора, които могат да ти продадат няколко линии, или камъчета, или както там им викате?

— Хайде, мамо, не се прави на детектив. Не можеш да ме подлагаш на разпити, аз съм голям човек. Съжалявам и за половината от това, дето ти казах.

— Не ми каза това, което наистина ме интересува, а именно колко ти струва този навик.

— Не е много честно. Знаеш ли, компютрите и кокаинът са кажи-речи единствените стоки в икономиката, чиито цени падат? Навремето е струвал цяло състояние, само поп музикантите можели да си го позволяват, а сега можеш да си вземеш цял грам за някакви въшливи седемдесет и пет долара. Естествено няма как да знаеш колко е чист, докато не си намериш дилър, на когото да имаш доверие.

— Тази сутрин взе ли? Преди да излезеш от спалнята и да се изправиш пред мен?

— Ей, я ме остави на мира. Опитвам се да съм откровен, но това е нелепо.

— Мисля, че си взел — казва тя упорито.

Той я разочарова, като не отрича дори това. Деца. Защо се страхуват от нас?

— Може да съм смръкнал каквото беше останало в плика, да ми даде малко енергия. Не ми харесва идеята татко да качва Джуди на платноходка — той съвсем не може да управлява, а и без това напоследък ми изглежда нещо отнесен. Изглежда потиснат, не си ли забелязала?