Джон Апдайк - Заека се укроти

— Изглеждам ли ти притеснен? — пита Бърни, натискайки педала на електрокара секунда преди Хари да е седнал на мястото до него. — С твоите мускули и моя акъл ще ги размажем, тия глупаци.

Бърни Дречсел, Ед Силбърстайн и Джо Голд са по-възрастни от Хари и по-ниски и обикновено го карат да се чувства добре. Викат му Енгстръм и с тях той е един едър швед, смешен сладък неверник, едър блед необрязан индивид от бяло американско тесто. На свой ред той цени истинската им същност, изглежда му по-мъжествена от неговата, по-тъжна и мъдра и не толкова разклатена. Дългата им история е прибрала всичкото страдание в джоба си и е продължила да крачи напред. Докато електрокарът минава по отъпканата, блещукаща трева към топките им, Хари пита Бърни:

— Какво мислиш за тая шумотевица около Дион Сандърс? Тази сутрин във вестника пишеше, че дори кметът на Форт Майърс се опитва да го оправдае.

Бърни леко премества пурата в устата си и казва:

— Много е жестоко, знаеш, да взимаш разни черни деца от нищото и да им предлагаш цялата тази публичност, и да ги превръщаш в милионери. Нищо чудно, че се побъркват.

— Във вестника пише, че тълпата е попречила на полицаите. Той изгубил самообладание с една продавачка, която го обвинила, че е откраднал някакви обеци. Дори й налетял на бой.

— Не знам за Сандърс — казва Бърни, — но голяма част употребяват дрога. Кокаин. Навсякъде е.

— Чудя се какво ли му харесват хората — казва Заека.

— Това, което харесват — казва Бърни, като спира електрокара и поставя пурата си на пластмасовата поличка за напитки и бирени кутийки, — е моментното щастие.

Той се подготвя за втория си удар и заема ужасната си голф поза. Краката му са прекалено близо, плешивата му глава се накланя надолу, измествайки центъра на тежестта му и удря топката с железен стик номер четири с целите си ръце и китките. Топката обаче полита в права линия и се спира на удобна позиция пред затревеното хълмче.

— До щастието има два пътя — продължава той, отново зад волана на електрокара. — Да работиш за него ден след ден, както правим аз и ти, или да тръгнеш по прекия химически път. Какъвто е станал светът в днешни дни, хлапетата поемат по краткия път. Дългият път им се струва прекалено дълъг.

— Така е, но той наистина е дълъг. И когато накрая го изминеш, къде е щастието?

— Зад теб — допуска другият мъж.

— Сандърс и хлапета като него са ми интересни — казва Заека, докато Бърни набира скорост по обляното от слънцето голф игрище, заобикаляйки паднали палмови листа и кокосови орехи — защото и аз навремето опитах от техния живот. Спорт. Всички ти се възхищават. Обичат те. Искат да са като теб.

— Знам, знам. Личи ти отвсякъде. Дори само по начина, по който размахваш стика. Страхувам се обаче, че уцели палмата. Стайми, приятелю.

Бърни спира електрокара прекалено близо до топката, за да е удобно на Хари.

— Мисля, че мога да я извъртя.

— Не се опитвай. Направи къс висок удар. Нали знаеш какво казва Томи Армър: в такива ситуации просто ударете топката и се целете на зелено следващия път. Не се опитвайте да правите чудеса.

— Е, значи точките са ни в кърпа вързани. Нека да опитам фалцов удар. — Палмовото дърво е от тези, чиито дънери приличат на огромна плитка. Диша над него с нежното си шумолене и с едва доловимия мирис на приветливо таванско помещение, пълно със стари изсъхнали ученически тетрадки и любовни писма. Във Флорида има много смърт, ако се огледаш. Палмите растат, като долните им клони увяхват и скапват. Горещото слънце ускорява циклите на живота. Хари заема позиция, тазът му почти докосва грапавия твърд дънер и стик номер пет и си представя извитата дъга на вълшебния удар и доволния поздравителен вик на Бърни.

Но близостта на дървото и вероятно на Бърни в количката задържа удара му и той запраща топката право наляво с извития стик, така че тя удря върха на следващата палма и пада право в неравната част на игрището. Тази част от игрището във Флорида обаче не е като на север; тя представлява пружинираща бледа трева, един-два сантиметра по-висока от затревената част на игрището. Нагаждат тези игрища за застаряващите и инвалидите. Тук всички те глезят.

Бърни въздиша:

— Инат — казва той, докато Хари се качва в количката. — Вие, момчета, си мислите, че само да свирнете, и светът ще падне в краката ви.

Хари знае, че за евреите „момчета“ е просто любезната форма на „неевреи“. Мисълта, че може да греши, че препятствията няма да паднат, ако им свирне, подновява онази тъпа вътрешна болка и чувство на гибел, които усещаше на летището. Докато се наглася за третия си удар със стик номер осем, неодобрението на Бърни тежи на ръцете му и го кара да удари малко по-плътно, достатъчно, за да отнеме от скоростта на топката, която спира на десетина ярда от дупката.