Джон Апдайк - Заека се укроти

— Звучи страхотно — решава Джуди и добавя: — В курса по плуване получих награда за най-дълго стоене под вода.

Тя отново се заглежда в телевизора, бързо превключвайки каналите с дистанционното — децата му викат сърфиране.

Хари се опитва да си представи света, видян през ясните й зелени очи, всяко малко нещо е ярко и ясно, и ново, преизпълнено със същността си като сатенена възглавничка. Собственото му зрение е замъглено, независимо кои очила си слага — за четене или за далечно гледане. Последните си ги слага само когато ходи на кино или за нощно шофиране, и отказва да си купи бифокални. Очите почват да го болят, когато носи очила повече от час. А и стъклата винаги са прашни и всичко му изглежда уморено, прекалено често е виждал всичко това и преди. Някаква суша е налегнала света; той избледнява като стара цветна снимка. Дори онези, които си държат в чекмеджето, избледняват.

Освен, колко странно, окосената трева на игрището за голф, преди да направи първия си удар. Тази гледка е вечно свежа. Там, на купчинката пясък, върху която слага топката, обут в големите си бели обувки за голф и сини спортни чорапи, изваждайки дългия изтънен стоманен стик „Линкс“ от чантата, той отново се чувства висок. Висок, както се чувстваше, когато стоеше на дървения под на баскетболната площадка. Там след първите минути на смущение нарастващата му сила и удължаващи се отскоци смаляваха площадката до детски размери, до размерите на тенис корт; след това на маса за тенис, докато краката му несъзнателно гълтаха разстоянията, напред-назад, до коша с фината, прилична на пола мрежа, който висеше надолу, за да поема ударите. Така беше и при голфа — разстоянията, метрите, се разтваряха и превръщаха в няколко лесни удара, стига да успееш да откриеш вътрешната магия, ключа. Голфът за него винаги бе свързан с надеждата за съвършенство, за абсолютна безтегловност и пълно спокойствие, и понякога наистина постигаше това чувство, постигаше го в три измерения, удар след удар. Но тогава той пак ставаше човек и се опитваше да го предизвика, да го накара да се случи, да спечели допълнителни 10 ярда, да го направлява и чувството изчезваше; би могъл да го нарече благоволение, това чувство на сътрудничество, чувството да си по-голям, отколкото всъщност си. Когато застанеш до първата купчинка пясък, то е там, връща се от мястото, където живее през останалата част от живота ти, една безкрайна възможност за безупречен тур, тур без никакви грешки, без пропуснати дупки или криво летяща топка, без бутнати дръвчета или извадени колчета; първата затревена част е пред теб, палмовите дръвчета са отдясно, а водата отляво, гладка като на картичка. Трябва само да направиш един прост, чист удар и да пробиеш картичката по средата с топката, която се смалява и за секунда се превръща в главичка на карфица, миниатюрен тунел към безкрая. Това би било то.

Но когато изпробва удара си, усеща силно болезнено дръпване в гърдите и по някаква причина се сеща за Нелсън. Детето дразни в съзнанието му. Когато застава до топката, той се чувства притиснат, но е нетърпелив и я удря, натискайки прекалено силно с дясната ръка. Топката полита обещаващо, но после завива надясно все повече и повече и изчезва прекалено близо до брега на продълговатото, покрито с пяна езерце.

— Това май е територия на алигатори — казва Бърни тъжно. Бърни му партнира този тур.

— Мълиган 3 3 Мълиган — обикновено лош удар в голфа от пясъчната купчина, който не се смята при изчисляване на резултата при неофициални турнири. — Б.р. ли? — пита Хари.

Следва пауза. Ед Силбърстайн пита Джо Голд:

— Какво ще кажеш?

Джо казва на Хари:

— Не съм забелязал ние да си пишем мълигани.

Хари му отговаря:

— Вие, двамата инвалиди, не запращате топката достатъчно далече и си нямате проблеми. Винаги си пишем мълигани на първата пясъчна купчинка. Това си е традиция.

Ед казва:

— Енгстръм, как ще почнеш да използваш потенциала си, ако непрекъснато те глезим с мълигани?

Джо казва:

— Колко потенциал мислиш, че има човек с такова шкембе? Май всичкият му потенциал е отишъл в дебелото му черво.

Докато го подкачат, Заека вади друга топка от джоба си, слага я за удар и с вдървен полузамах сигурно, но безславно я запраща надолу към лявата страна на затревената част. Всъщност като че ли не е било толкова сигурно, топката, явно, е ударила на нещо твърдо и продължава да подскача към едно палмово дърво.

— Извинявай, Бърни. Ще се отпусна.