Джон Апдайк - Заека се укроти

— Естествено, човече. Средна хубост. — Най-накрая се усмихва. Красиви равни зъби, лилави венци. Дори децата от гетата вече използваха шини.

— Да си довършим започнатото. Да играем на двайсет и едно. Както се разбрахме. Осемнайсет точки, нали?

— Точно така. — Нито един играч не е отбелязал наказателна точка.

— Давай. Топката е твоя, Тигър. — Болката в гърба на Хари се разгръща като непохватни криле. Младият чернокож обикаля около него, за да направи бърз удар изпод коша. Хари му взима топката и спира на крачка от чертата в средата на игрището и без никой да го пази, прави старовремски удар с двете ръце. Знае, още докато топката излита от ръцете му, че ще пропусне.

— Човече — казва Тигъра с възхищение, — това беше конска фъшкия. — И той се опитва да го имитира с дълга забивка с една ръка, от която топката отскача от обръча, ъгълът е прекалено малък. Заека хваща отскочилата топка, но не може да се помръдне с нея, тялото му тежи цял тон, краката му са изгубили връзката с главата му. Тигъра се врязва между него и коша, навежда се право в лицето му с ръмжене, излизащо от лилавата уста, и после се отпуска малко назад, така че Заека усеща някаква празнина, моментно отпускане у другия, през което може да се обърне; той грабва дриблиращата топка, понасяйки противника си като чувал с въглища и подскача. Обръчът изпълва зрението му, спуска се да целуне устните му, не може да не уцели.

Той полита нагоре, нагоре към накъсаните облаци. Тялото му е раздрано от страхотна болка, от лакът до лакът. Вътрешностите му се пръскат; усеща нещо огромно да го подхваща неумело и пада в безсъзнание в прахта. Тигъра поема падащата през коша топка и чувства как някакво тяло се блъска в него като че ли да го фаулира нарочно. Тогава вижда как едрият бял мъж, с някакво задавено и сънено изражение на лицето, безшумно се строполява като захвърлена парцалена кукла. Тигъра стои шокиран над падналото тяло — карирани бермуди, чисто нови маратонки за ходене „Найк“, синя риза за голф с лого от преплетени букви V. Прахта от глината е залепнала по едната буза на неподвижното зачервено лице като сянка, като половината маска на клоун. Вцепенено, момчето повтаря:

— Конски фъшкии.

Желанието да побегне преминава през тялото му, изпразвайки главата му от всякакви практични мисли. Не иска да се замесва с никого. Взема раницата си от края на пейката, от онези малки раници, които бойскаутите използват, когато ходят на еднодневен лагер, и придържайки топката и раницата към гърдите си, решително се отдалечава. По средата на пресечката започва да тича под високото развълнувано небе. Някакъв самолет преминава над него, снишавайки се бавно по диагонал.

Гледан от горе, с разпрострени и извити крайници, Хари е сам на игрището, като слънцето в небето сред заобикалящите го облаци. Времето минава. После социалната мрежа се задейства, някой от съседните къщи е гледал през спуснатите си завеси, и се е обадил на 911. Минути по-късно няколко застаряващи пенсионери, барикадирали се срещу опасността в малките си стаи само с телевизора за другар, решават, че приближаващите се сирени са тревога за урагана и че бурята е променила курса си от Южна Каролина към тях.

— Инфарктът е множествен — Доктор Олман казва на Дженис и разяснява, — право през проклетата стена. — Опитва се да й покаже с кожата и плътта на юмрука си разликата между този и субендокардния инфаркт, след който може да се живее.

— Госпожо, цялата лява камера е поразена — казва. — Предполагам, че е настъпила пълна рестеноза след процедурите през април. — Едрото му лице с изгорял от слънцето крив нос и издадена напред австралийска челюст обижда и обърква Дженис, безсънието и тъгата й. Всички тези движения на лекарската ръка, като че ли се опитва да обърне Хари наопаки пред нея, сега, когато вече беше прекалено късно.

— Вече е прекалено късно за байпас — почти изръмжава доктор Олман. — Дори ако с помощта на някакво чудо, госпожо, той преодолее настоящата травма, на мястото, където двамата с вас имаме здрав, еластичен мускул, той ще има само къс засегната тъкан. Можем да заменим артерии и клапи, но за момента няма заместител на сърдечния мускул. — Той изпуска контролирана ярост, като играч на голф, пропуснал три поредни удара. Толкова е млад, замаяно си мисли Дженис, че вини хората за това, че умират. Смята, че го правят, за да затрудняват работата му.

Снощи полицията на Пен Парк беше дошла (колко млади й се бяха сторили и те; колко уплашени бяха, че носят тази грозна новина; от болницата в Делеон най-накрая ги бяха извикали, след като никой не отговарял на телефона в апартамента, нито на номера, който открили чрез адреса на шофьорската му книжка. Беше излязла да покаже на една млада двойка няколко имота — един мезонет в Брюър Хайтс и една стара ферма от пясъчник по пътя към Ориол. Полицията паркира в алеята им секунди след като се прибра, въртящите се сини светлини, които лизваха стените, сигурно бяха накарали всички съседи да се зачудят какво става). После се беше обадила на Мим, но тя също не отговаряше, и тя успя да намери два билета за себе си и Нелсън за някакъв нощен полет за Флорида, въпреки че „Ийстърн“ още стачкуваха и всички полети от Атланта бяха отменени или отложени заради урагана. После шофирането до Южна Филаделфия и до летището, километрите магистрала в ремонт, и най-вече варелите със светлоотразителни лепенки, на които Нелсън се натъкна, след като обърка пътя в центъра на града, точно до Индипендънс Хол. Сякаш всичко се беше случило за секунда. След това часовете чакане, без да може да направи нищо, освен да успокоява Нелсън и да чете вестниците, които хората бяха изоставили по пластмасовите столове, и да си спомня Хари в различни моменти, от деня, когато го видя за първи път по коридора на гимназията. Представяше си го на баскетболните мачове, в средата на игрището, толкова едър и рус, като мраморен младеж, след това празният апартамент, абсолютно чист, с изключение на купчината стари вестници, които отказваше да изхвърли, и трохите от вредни храни по ракитовото кресло. В спалнята им нямаше следи от друга жена, само книгата, която му беше подарила за миналата Коледа с кораб на обложката. Нелсън седеше до нея, реагирайки болезнено на всичко, и тя си помисли, че трябваше да дойде сама — предполага, че след време майката в теб умира точно като сърдечния мускул. Успя да поспи няколко часа на пресекулки, но косачките по голф игрището и мъжете, които започнаха да играят, я разбудиха, а Нелсън дори започна да се оплаква, че за закуска няма „Фростит Флейкс“, а само някаква овесена каша, която имала вкус на кучешка храна. След всичко това Дженис се беше почувствала точно като съпруга си в края на дългото си пътуване дотук преди Деня на труда, като че ли цялото й тяло е било затрупано с чували с пясък. Във фоайето днес доставят вестниците както всеки друг ден: