Средновековни китайски новели

През зимата на осмата година от Юанхъ 53аз, Гун-цзо, давах прощална гощавка на министерския прокурор Мън Цзиен, изпращах го от Чанчжъу 54в Чжуфан 55. Скромният чиновник в странноприемницата 56, уважаемият Сюе Пин, внимателно ни посрещна според приетия церемониал. Тогава Ма Чжъ от Фуфън, Лу Цзиен-нън от Фанян, Пей Цюй от Хъдун се бяха събрали с нас в странноприемницата и цяла нощ си приказвахме около мангала. Аз, Гун-цзо, отново разказах предишната история, така както беше говорил Ян Хън.

А през пролетта на деветата година от Юанхъ аз, Гун-цзо, посетих древния Дуну 57и съпровождайки управителя на областта, господин Юан Си, плувах по Дунтин 58, изкачих се и в планината Баошан. Нощувахме в колибата на даоса 59Чжъу Цзяо-цзюн. С него влязохме в тайнствени пещери, за да търсим там свещени даоски книги. Насред една пещера в скалите намерихме осми свитък от древната „Книга за планински върхове и реки“. Писмената бяха древни и странни, почти навсякъде проядени от червеи, и не можеха да се разчетат. Аз, Гун-цзо, заедно с Цзяо-цзюн, внимателно ги проучих и тогава прочетохме:

„Когато Юй 60направлявал водите, той три пъти стигал до планината Тунбо 61. Там бушували ветрове и се носели мълнии, камъните виели и дърветата стенели, чудовището Убо 62преграждало реките, Тиенлао 63строил войските, но Юй не могъл да започне. Той се разгневил, свикал всички духове, поискал и заповед от дракона Куй 64, накарал ги да се поклонят доземи на владетеля на планината Тунбо и да му се молят за милост. Юй затворил Хунмъншъ, Чжан-шаншъ, Дъулушъ и Лилъушъ. А духът на водите в Хуай и Го 65, който се казвал Учжъци, бил уловен. Той умеел да разговаря, разпознавал плитчините и вировете в реките Цзян и Хуай 66, разстоянията до възвишенията и низините. Духът приличал на маймуна, с чип нос и високо чело, зелено тяло и бяла глава, златни очи и белоснежни зъби. Шията му се протягала на сто чъ, той бил по-силен от девет слона наведнъж, умеел да нанася удари, да скача и стремително да тича, бил ловък и бърз. Не можел да слуша и да гледа дълго време. Юй го предал на Чжан Люй, но Чжан Люй не могъл да се справи с духа; предал го на Няомую — и той не могъл да се справи; предал го на Гънчън — той се справил. Тогава духовете на дърветата и водите, божествата на планините и на камъните се втурнали с вопли и се събрали наоколо в несметна тълпа. Гънчън подгонил духа с оръжие, сключил на шията му огромна верига, надянал на носа му златен звънец и го преселил в подножието на планината Гуйшан в Хуайин 67. След Чънгън всички рисували този образ, за да се предпазват от бедствията — огромните вълни и бури на река Хуай.“

Значи, видяното от Ли Тан и разказаното от Ян Хън съвпадаше напълно с писаното в „Книга за планински върхове и реки“.

Сяо-ъ от рода Се в областта Юйчжан била дъщеря на търговец. Когато била на осем години, починала майка й. След това я омъжили за храбреца Дуан Цзюй-чжън от Лиян. Цзюй-чжън държал много на справедливостта, той дружал с умни и способни хора. Бащата на Сяо-ъ имал натрупано огромно имущество, но криел името си сред търговците. Той често превозвал стоки в една лодка със зетя си Дуан и двамата обикаляли реки и езера. Когато Сяо-ъ станала на четиринадесет години и почнала да си забожда косата 68, и баща й, и мъжът й били убити от разбойници, които при това заграбили всичкото им злато и коприни. Братята на Дуан, по-големи и по-малки, племенниците на Се, няколко души момчета-слуги — всички потънали в реката. Сяо-ъ с рана в гърдите и счупен крак била понесена от течението и спасена от друга лодка. След една нощ тя се съвзела. Оттогава тръгнала да проси и скитайки, стигнала в околия Шанюан, където се приютила при будистката монахиня Цин У при храма Мяогосъ.

Наскоро след смъртта на баща си Сяо-ъ сънувала, че той й казва: „Оня, който ме уби, е маймуна в кола, трева на изток от вратата.“ След няколко дни тя пак сънувала, този път мъжа би, който й казал: „Този, който ме уби, върви сред класовете, мъж за един ден.“ Самата Сяо-ъ нищо не разбрала, тя често пишела тези думи и навсякъде молела начетените и образовани хора да й ги обяснят, но годините минавали, а никой не можел да направи това.

През пролетта на осмата година от периода Юанхъ аз напуснах службата си в провинция Цзян-си и тръгнах с лодка на изток. Спрях до брега в Цзяне, изкачих се в храма Вагуансъ. Там живееше един монах, Ци У, с когото бяхме приятели и който уважаваше мъдрите и образовани хора. Той ми каза: