Средновековни китайски новели

След десетина дни Чжън се върнал в столицата. Вей Ин го видял и се зарадвал, посрещнал го с въпрос:

— Здрава ли е Жън?

Чжън, проливайки сълзи, отговорил:

— Тя умря.

Като чул това, Вей Ин много се огорчил и двамата, поддържайки се един друг, влезли в стаите крайно опечалени. Малко по малко Вей Ин разпитвал за причината на нещастието. Чжън му отговорил:

— Разкъсаха я кучета.

— Колкото и да са свирепи кучетата, нима могат да разкъсат човек?

— Тя не беше човек — отговорил Чжън.

— Че какво е била тогава, ако не човек? — попитал учуденият Вей Ин.

Тогава Чжън му разказал всичко от игла до конец.

Вей Ин, поразен, въздишал. На другия ден той наредил да впрегнат конете и заедно с Чжън отишъл в Мавей. Там намерили мястото, където била погребана, видели го, дълго стояли тъжни, после се върнали. Почнали да си припомнят миналото: освен дето не си шиела сама, Жън почти с нищо друго не се отличавала от хората.

След време Чжън станал военен инспектор, домът му забогатял много, в конюшнята си той имал над десет коня. Умрял, когато навършил шестдесет и пет години.

В средата на Дали аз, Шън Цзи-цзи, живеех в Чжунлин. Тогава дружах с Вей Ин и той неведнъж ми е разказвал за тези неща, затова зная всичко най-подробно. По-късно Вей Ин стана императорски историограф в двореца и в същото време — управител на областта Лунчжъу, откъдето вече не се върна — скоро след това умря.

Ах, чувствата на едно странно същество са също като човешките! Да се натъкне на жестокост и да не изгуби целомъдрието си, да тръгне предано подир човек и да го следва до смърт — това май някои днешни жени не могат да направят. Жалко, че Чжън не е бил деликатен човек, наслаждавал се е само на хубостта й, а не се е интересувал от нейните чувства. Ако това е бил някой човек с дълбоки знания, той сигурно щеше да може да овладее законите на превръщането, щеше да потърси границите между вълшебното и човешкото, щеше да съчини прекрасни произведения, щеше да разкаже за най-изискани чувства, а нямаше да се задоволи само с любуване и забавления, с външност и обноски. Жалко!

На втората година от Цзиенчжун 44аз, Цзи-цзи, пътувах за Цзину, назначен бях там за ляв 45съветник. Пълководецът Пей Цзи, помощник-управителят на столичния окръг Сун Чън, началникът на отдел в палатата на финансите Цуй Сюй, десният съветник Лу Чун — всички те бяха също по тези места, пътуваха от Цин за У и аз вървях заедно с тях и по суша, и по вода. По същото време ни съпровождаше и бившият съветник Чжу Фан, който бе тръгнал да пътешествува. Плувахме по река Инхъ, минахме през река Хуай, пътувахме на две лодки, като денем се гощавахме, а нощем разговаряхме — всеки трябваше да разкаже нещо необикновено. Събраните там чуха историята на Жън, почнаха дълбоко да въздишат, изумени от нея, и помолиха мене, Цзи-цзи, да я разкажа, като я запиша и нарека необикновена. И аз, Шън Цзи-цзи, я написах.

През годината динчъу 46на периода Чжънюан 47аз, Ли Гун-цзо от Лунси, плувах по река Сяосян към планината Цану 48и случайно срещнах тръгналия на юг чиновник Ян Хън от Хуннун 49.

Спряхме лодките до пустинен бряг и отседнахме в един будистки параклис. Над реката по небето плуваше луна и това предразполагаше да се разказват странни истории. Ян Хън ми каза:

— Към средата на Юнтай 50Ли Тан бил назначен за управител на област в Чучжъу 51. Случило се тогава един рибар да лови нощем риба с въдица в подножието на планината Гуйшан. Нещо закачило въдицата му, тя не излизала обратно. Рибарят бил свикнал с водата, бързо се гмурнал на дълбочина петдесет чжана 52и видял огромни железни вериги — те опасвали подножието на планината и краят им не се виждал. Тогава докладвали на Ли Тан. Той заповядал на рибаря заедно с няколко десетки опитни плувци да вдигнат тези вериги. Но те не се справили със свои сили, затова Ли Тан добавил и над петдесет глави добитък. Едва тогава веригите се размърдали и малко по малко почнали да приближават брега.

Времето било тихо — нито вятър, нито вълни, но разбунените води са надигнали. Онези, които гледали отстрани, били изумени. На края на веригата се показал звяр, който приличал на маймуна, с бяла глава и дълга грива, белоснежни зъби и златни нокти. Звярът изведнъж бил изтеглен на брега. Той бил висок над пет чжана. Когато приклекнал, заприличал на маймуна, но не могъл да отвори двете си очи и стоял съвсем замаян. От очите и носа му водата струяла като поток, а слюнката му била толкова зловонна, че човек не можел да приближи. Минало доста време, едва тогава той проточил шия, протегнал се, прозинал се, внезапно отворил очи и те блеснали като мълния. Огледал насъбраните хора, готов да се разяри. Хората наоколо стремглаво се разбягали. Тогава звярът бавно започнал да опъва веригите и да дърпа воловете, влязъл във водата и вече не се върнал. Тогавашните начетени и известни хора на Чучжъу се споглеждали разтреперани с Ли Тан, не разбирали откъде идва всичко това. И тъй, само рибарят знаел къде се намират веригите. А оня звяр повече не се видял.