Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Мишел се бори с кризата за вода, а междувременно с Ванеса и Кларис атакуваме земите около къщата, като изрязваме и окастряме избуялата растителност, за да видим какво има там. Това е време на открития. Празни бутилки, парчета от дебели старинни подови плочки, боядисани в цветовете на тосканската земя. Дали са били докарани тук от първия собственик на къщата, чието име, както бях научила от огромното количество история, документирана в нашия promesse de vente, бе синьор Спиноти? Синьор Спиноти, търговец от Милано, създател на „Апасионата“, да, харесва ми как звучи името му и затварям очи, за да си го представя: едър, темпераментен, щедър.

И там има езерце! Кларис е открила езерце. „Мишел!“ „Папа! Ела и виж!“ Кой би си го помислил в този безводен рай? Има бъбрековидна форма и е дълго около два метра. Беше оцеляло, погребано под джунглата от пъстри перуники, кремове и бог знае какви други плевели с дебели стъбла, и — удивително как! — не бе пресъхнало. Но водата е толкова тъмна и мътна, че не можем да преценим колко е дълбоко.

— Дали не се захранва от кладенеца, от нашия неоткриваем кладенец?

Мишел коленичи и разглежда преценяващо тинестата чернота.

— Водата е неподвижна. Съмнявам се. Но пък кой знае?

Той се изправя, мислейки за кладенеца, за липсата на вода, и се обръща настрана в горещия безоблачен ден, опитвайки се да разреши загадката.

Взирам се в мътната, гъста като петмез вода, копнеейки да потопя и да раздвижа в нея пръстите си, за да усетя кадифената ласка на течността и после да гледам как капките цопват обратно в езерцето, но не смея да го направя. Не знам какво би могло да се крие под повърхността му. Нещо зловещо може да изскочи и да ме ухапе.

— О, боже, виж!

Водата се раздвижва и отново застива.

Мишел се навежда, за да погледне в какво се взирам, но не вижда нищо.

— Нещо се движеше. Определено го видях. Мисля, че беше риба.

Той се засмива.

— Жаба може би, но не и риба, chérie. Къщата е била необитаема в продължение на години.

— Е, когато имаме вода, ще го изчистя и тогава може да имаме риба.

— Ммм. Когато имаме вода… — Мишел поглежда часовника си. — Трябва да тръгвам.

Той открива агента по недвижими имоти — мосю Шарпи, и го убеждава да напише удостоверително писмо, което, заедно с ксерокопия на нашите паспорти и копие от предварителния договор за продажба, службата ВиК да се съгласи да приеме като доказателство, че имаме право да получим вода. Късно следобед Мишел пристига с колата по алеята, като натиска клаксона, ликуващ заради радостната новина. Втурва се към гаража, там отвъртаме отново главния спирателен кран, но все още няма вода.

Разменяме си мълчаливо доста отчаяни погледи. Дали заради това мадам Б. се съгласи на такова драстично намаляване на цената? Дали не сме си купили ферма без водоснабдяване, с което да я поддържаме? Беше ли това купуване на слепешката, за което ме предупреди баща ми?

— А сега какво ще правим? — питам аз.

— Утре ще дойдат от електрическата компания да пуснат тока. Водоснабдяването не би трябвало да зависи от него, но може пък да е това. Да изчакаме дотогава, chérie. Ако все още няма вода… е, ще видим.

Моите спокойни сутрешни плувания на плажа край казино „Палм Бийч“ са изместени от изнурителен, безумен маршрут на семеен излет ала господин Юло [35] Персонаж от няколко френски комедийни филма на режисьора Жак Тати. — Б. пр. .

Сега дори Памела ни придружава. Няма ги бавните обиколки, които ми действаха като физическа медитация, като подготовка да посрещна трудностите по обновяването на къщата с ограничения ни бюджет. Те са заменени от багажник, пълен с влажни кърпи, мокри бански костюми и протичащи шампоани. Да не говорим за Памела, която носи още двайсет килограма пясък по влажната си козина. Сега, вместо да поплувам, да си тръгна от плажа в ободряващо уединение и да се върна в къщата в осем часа, за да взема Мишел, по времето, когато групата е станала от сън, събрала се е и пътуваме по булевард „Карно“, вече е настъпил час пик и аз съм ядосана.

— Не искам повече да го правя! — изкрещявам. — Това беше моето сутрешно плуване!

Налудничавият ентусиазъм в колата отстъпва пред неловко мълчание. Нашият излет е мрачен и никое от момичетата не отговаря, когато се обръщам към тях. И двете седят намръщени.

По-късно на чаша претоплено кафе — водата ни бе свършила и нямахме време да напълним дори една от пластмасовите ни туби по пътя обратно поради факта, че в десет и половина щяха да идват електротехник и представител на електрическата компания — Мишел ме укорява. Казва ми меко, че не се държа като член на семейството.