Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

Поради липсата на обзавеждане във вилата сме принудени да настаним момичетата в хотел. Естествено, избираме този на мосю Паркинг, който предлага на Мишел щедра сделка.

Всяка сутрин отиваме с колата до Мужен, за да вземем Ванеса и Кларис, но преди да се върнем във вилата, закусваме заедно. Те си поръчват le petit déjeuner, закуска, включена в цената на стаята, която се състои от обичайните кифлички с конфитюр, кроасани и кафе с мляко (горещ chocolat за Ванеса, която не може да понася чай или кафе, въпреки че постоянно се терзае за своята красива, стройна фигура), докато Мишел и аз се задоволяваме с кана кафе. Пъхам в чантата си останалите неизядени кифлички, вземайки ги за нашия обяд, и продължаваме да се помотаваме на огряната от слънце тераса на мосю Паркинг. След това, докато той и съпругата му са заети със сметките на заминаващите гости, един по един, Мишел и аз се качваме на пръсти по тясната вита стълба до стаята на момичетата и вземаме тайно така нужния ни душ. Никога топлата вода не ми се е струвала толкова прекрасна и толкова греховна. На третия ден театралната сърдечност на мосю започва да намалява и той ни гледа с подозрение. Мисля си със страх как ще ни посреща към края на месеца.

Мишел отива в местното кметство, за да поиска плановете на водопроводната система на „Апасионата“. Но е август месец и няма кой да рови и да търси сред папките. Всички са в отпуск. Той научава, че дори и да не са, малко е вероятно тази информация да е вписана в регистрите. Къщата е твърде стара, земята е била разделена и е частен имот. Не се изисква водопроводните системи и септичните ями да бъдат регистрирани. Трябва да продължим нашето търсене без чужда помощ. В отчаянието си Мишел спира до една телефонна кабина и звъни на мадам Б. в Брюксел.

— Открих резервоар на върха на хълма, но тръбите, които водят до него, изчезват сред храстите и не мога да ги проследя или да се добера до тях. Откъде идва водата, която захранва този резервоар?

Мадам няма представа. Имотът е бил купен като подарък за едната от двете ѝ дъщери, която се увличала по конете, но склоновете и терасите направили невъзможно да ги отглежда там и тя никога не е живяла в имението.

— Hélas, не мога да си спомня, мосю. Това беше преди почти петнайсет години.

— А жената, която го е наела от вас, за да развъжда кучета?

— Нямам представа къде е. Тя ни напусна, дължейки ни хиляди франкове, в това число и сметките за водата.

— А! Значи, може да имате сметки за водата?

— Mais, bien sûr! [32] Но, разбира се! (фр.) — Б. пр. Поне така мисля. Тя така и не плати дължимите сметки. В това съм напълно сигурна.

— Само че… вие споменахте някакъв кладенец.

— А, кладенецът! Да, да, мисля, че там има кладенец. Може би дъщеря ми помни всичко, но тя ще отсъства до средата на септември. Разбира се, ще се опитаме да ви предоставим цялата тази информация, когато осъществим продажбата. Двамата с Робер утре заминаваме на почивка, така че bonne chance.

Ранна вечер е. Слънцето блести през клоните на маслиновите дървета и хвърля сенки върху буренясалите тераси. Седим сами на горната тераса, на просторното парче земя, което някога е било затревено, на два купени от супермаркета шезлонга, и си поделяме бутилка местно vin de Provence rosé [33] Розе от Прованс (фр.). — Б. пр. . Говорим за водата, разбира се, и аз откривам колко много Мишел мрази да бъде победен.

— Ако тук са живели незаконни заселници и са отглеждали зеленчуци, трябва да има водопроводна мрежа. Те не са знаели за кладенеца. Утре сутринта ще отида в Лионез дез О — местната ВиК служба, и се моли на Бога да не са затворили и те през месец август.

— Те може да са правили това, което правим и ние — изказвам предположение аз, като наливам на двама ни по още една чаша изстудено вино.

— И какво е то?

— Да са се възползвали от френското гостоприемство и да са вземали от селото ежедневния си запас от вода.

Докато Мишел обмисля тази възможност, му съобщавам, че съм закарала момичетата в хотела и съм им обещала по-късно да ги заведем в Кан да хапнат пица. Независимо дали имаме, или нямаме пари, те са готови за вечеря навън. Усещам, че все повече се дразнят от липсата на удобства и че им омръзва оскъдният избор на ястия, продиктуван от нашето временно кухненско оборудване: няколко стари тенджери от Лондон, барбекю за 200 франка, пластмасова салатиера с прибори за сервиране, ножове и вилици, купени на място заедно с картонени чинии, и някакъв къмпингов уред, принадлежащ на Мишел, който прилича на газова горелка, но успява да кипне вода за картофи и кафе.