Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

— Момичетата са добре. Ти си тази, която иска да излезе — шегува се той. В този момент осъзнавам основната разлика между нас. Ако в предишния си живот — моя истински живот, се сблъсквах с нещо, което не работи, аз го зарязвах, преминавах нататък, купувах друго. „Няма кухня? Добре, тогава да хапнем навън“, е моята представа за идеалното решение. Мишел, от друга страна, притежава търпение и способност да поправя неща, да измайстори набързо нещо практично от това, което ми изглежда само непотребно парче тел или дърво.

— Може би си прав — съгласявам се и той избухва в смях, когато признавам смутено, че това е най-истинското къмпингуване, което някога съм преживявала.

— И все пак си права. Момичетата ще бъдат по-щастливи, когато успея да напълня този басейн с вода.

Мишел продължава да уверява Кларис и Ванеса, че щом открием източника на вода и как да я изпомпваме до нашия водоем — кръгъл циментов резервоар на самия връх на хълма, и щом осигурим нейното спускане обратно към къщата, което да не е възпрепятствано от запушени тръби (всички шеги, които някога съм чувала за френските водопроводи, се оказват верни), когато тази поредица от малки чудеса бъде реализирана, първото нещо, което ще направим, е да напълним басейна. Аз обръщам глава и поглеждам назад през двете тераси към неговата празна, избеляла синева и си мечтая за прохладна, кристалночиста вода. Да, тогава дните ще бъдат по-спокойни.

— Ами съседите? — питам Мишел. — Говори ли с тях?

— Всички са заминали. Или пък са на плаж.

Морският бряг! Все още не сме ходили до брега.

— Отложи проблема с водата. Хайде утре да отидем на плаж.

— Има твърде много туристи.

Той говори така, сякаш живеем на този хълм от сто години.

Ставаме рано. Радвам се, че съм намерила човек, който обича ранните утрини толкова, колкото и аз. Дните ни започват, когато слънцето надникне през клоните на огромните борове и заблести над нас и отвратителните ни дюшеци на пода, огрявайки загорените ни лица.

— Отивам до морето — прошепвам сънливо, навличам някакви стари дрехи и потеглям с колата към брега, влизайки в битка по пътя с големи оранжеви боклукчийски коли и първите за деня любители на клаксона. Като слизам в града, въздухът е изпълнен с мириса на бензинови пари и прясно изпечен хляб.

След един самотен час плуване, последвано от ободряващ душ със студена вода на плажа, съм заредена с енергия и изпълнена с желание да си вървя. Това е толкова хубаво. Вече не мога да се изправям в началото на всеки ден пред кръвнишкия поглед на мосю Паркинг. Мишел се смее и ми казва, че съм прекалено чувствителна, но съдейки по прединфарктното изражение на лицето на мосю П. всеки път, когато се качваме по стълбите към стаята на момичетата, съм сигурна, че той прекарва нощите си да крои планове за нашата смърт. Като се връщам във вилата, изпивам едно кафе, преди да отидем с колата да вземем Ванеса и Кларис.

По време на закуската разказвам за прелестите на плажа в седем часа сутринта, възхвалявайки спокойствието, отсъствието на туристи, които все още спят — по златистия пясък няма нито един отпечатък от човешки крак, — и изгрева на слънцето. О, какъв изгрев! Слънцето се издига във величествена тишина от някакво тайно кътче на небето зад хълмовете, носейки топлина и светлина с цвят на пчелен мед, която се разстила над водната повърхност, за да стигне до хоризонта, обагряйки бистрото Средиземно море в блестящо злато. В центъра на това чудо съм аз, правейки вълнички в застиналата в покой солена вода.

След като описвам моите моменти на блаженство, Ванеса изразява пламенно желание да дойде с мен.

— Утре — моли тя, — s’il te plaît, Carol, chère Carol [34] Моля те, Карол, скъпа Карол (фр.). — Б. пр. .

Аз отпивам от кафето си, за да избегна отговора. Ако ги оставим, двете със сестра ѝ ще спят до обяд.

— S’il te plaît, Carol.

Тя го желае така силно, цупи се и ме умолява пламенно. Как бих могла да откажа? Договаряме се.

Когато след закуска се връщаме във вилата, там ни посреща гореща мараня. Тя придава сънлива мекота на очертанията на околните хълмове. Мишел тръгва да посети служба ВиК, докато двете с Ванеса разчистваме последния бръшлян, който още е вкопчен като смъртта в стените и дъното на басейна. Щом тази непосилна скучна работа най-накрая приключва, се отдръпваме, за да се полюбуваме на резултата от нашия труд.

— Толкова е напукан и стар — казва тя.

— Нуждае се от вода — казвам весело, но той си изглежда все така доста занемарен.