Каръл Дринкуотър - Маслиновата ферма

В палещата жега мъкнем купищата увяхнала растителност през терасите и я трупаме на камара, която ще е готова за изгаряне на някакъв по-късен етап. Няма да посмеем да ѝ драснем клечката много месеци напред. В Южна Франция е забранено да се пали огън през летните месеци. Има голям риск от подпалване на храстите. При тези температури, при нашите акри, покрити с избуяла растителност, и острата липса на вода, рискуваме да подпалим цялата крайбрежна ивица и да я превърнем в пепелище.

Оглеждам се за Кларис. Тя не се вижда никъде.

С франзели за обяд под мишница, Мишел се връща от града, зачервен и разчорлен. Било шумно, прашно, пълно с туристи и автомобили, казва той, и попаднал на напълно безполезна чиновничка, която го информирала, че от службата „Водоснабдяване и канализация“ не могат да разкрият местонахождението на нашия източник на вода без юридически документ, доказващ покупката на имота, или актуална фактура, с каквито ние не разполагаме. Нито били готови да направят справка за каквито и да било подробности за терена без името на последния титуляр на сметката за водата. Най-вероятният човек е дамата с кучетата, която е избягала, без да плати никакви сметки. Мишел представил името на мадам Б., но служителката само поклатила глава. След това със смръщено чело го уведомила, между другото, че преди година и половина са получили писмо от мадам Б. с искане водата да бъде спряна.

— Защо го е направила? — питам аз.

— Във Франция, когато електричеството и водата са официално спрени, собствениците не са длъжни да плащат данъци за земята и сградите.

— И сега какво ще правим?

— Връщам се утре с паспортите ни и с нашия promesse de vente, подписан от господин и госпожа Б. Ще настоявам те да оттеглят искането си.

— Ку-ку, папа!

— О, приключили сте с басейна. Браво!

С тези думи Мишел бързо влиза вътре за фотоапарата си, за да снима Ванеса, която маха с ръка и вика, застанала до Памела. Те изследват празния басейн. В най-дълбоката си част той е три метра и дори дебелата Памела изглежда съвсем малка.

Мисля си колко литра вода ще трябва да се налеят в него, за да се напълни, както и за упоритостта, която Мишел проявява по отношение на него.

С всеки изминал ден земята около къщата заприличва все повече на пустиня. Когато извие вятър, прахта се разнася навсякъде. По нашите дрехи, по кухненската посуда, по кожата ни, между зъбите ни. Навсякъде. Каквото и да подхванем, все е трудна, мръсна работа, но момичетата са весели през повечето време и по свой си, различен начин предлагат помощта си за задачата, с която сме се заели. Те са двуяйчни близначки и аз с удоволствие опознавам различните им характери. Кларис — може би по-малко практичната от двете, прекарва часове да бере диви цветя, като дребната ѝ фигурка се губи сред джунглата от растения, и ги донася в изхвърлени винени бутилки или буркани от сладко на импровизираната ни маса за хранене на открито — дървена дъска, подпряна с тухли, счупени керемиди и други отломки, намерени в градината. Ванеса обича да открива неща за езика и нова информация. Сега тя признава, че владее английски, но категорично отказва да каже и дума пред мен. Защо? Аз ѝ задавам този въпрос, но тя само поклаща глава и се отдалечава. Дали това е някаква упорита съпротива срещу мен, питам се аз, или понеже се намираме в нейната страна, принципно смята, че трябва да говорим на нейния език?

На връщане от хлебарницата двете с Ванеса минаваме с колата покрай къща, наречена Mas de Soleil — Слънчевата ферма. Като пристигаме във вилата, тя идва при мен да вземе речника ми и да потърси значението на mas. Учудвам се, че досега не е срещала думата, но след това научаваме, че тя е характерна за този район и означава „ферма или традиционна провансалска къща“. Момичето изказва предположението, че може би ще искаме да прекръстим нашата вила на Mas des Oliviers, Маслиновата ферма.

— Харесва ли ти тази къща? — питам аз, но тя само ме поглежда втренчено, вдига рамене и тръгва по собствените си дела. Бих искала да я задържа, да поговоря с нея, да я питам за живота ѝ в Париж, но само когато работим заедно, я чувствам свързана с мен. Въпреки това, независимо от мнението им за закупуването на нашия порутен имот — а може би нямат такова, в края на краищата те са само на тринайсет години, — момичетата, изглежда, остават неутрални. Обичам ги, задето не съдят баща си за неговия избор. Аз нямам свои деца, никога не съм се омъжвала. Това ще ми бъде за първи път и предполагам, че съм нервна и непохватна като всеки друг в моето положение. Ежедневно правя грешки, но досега нито една, която да не може да се поправи. Живеем във взривоопасни условия при адска горещина, но проявяваме снизхождение към този факт, както и един към друг. Въпреки разочарованието вярвам, че групата ни е щастлива.