Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

Тя затвори файла и се замисли какво име е най-добре да му даде, за да бъде сигурна, че Филип няма да го прочете. Наведе се напред и въведе името „писма до банката“. Сега Филип вече изобщо не се занимаваше с парични въпроси. Откакто се бе пенсионирал преждевременно от „Паксън Фармасютикълс“, той й беше предал целия контрол върху финансите им. Поддържаха обща банкова сметка, в която се изплащаха чековете с хонорарите на Изобел и авансите й, нейна задача беше да тегли необходимите суми и да пълни буркана с пари за домакинството на кухненския плот веднъж седмично, за да има той средствата, които можеше да му потрябват. Когато излизаха заедно, Филип плащаше с кредитната си карта; обичаше да го виждат как плаща в ресторантите. Ако искаше нови дрехи или списания, книги или компактдискове, той използваше кредитната си карта, а после Изобел плащаше сметките, когато пристигнеше месечното извлечение. Ако искаше десетачка в джоба си, когато слизаше до кръчмата, той просто си я вземаше.

На Изобел й се струваше напълно редно да го подкрепя така изцяло. Когато беше здрав, той бе купил къщата, която тя беше харесала, беше плащал за храната и виното, които ядяха и пиеха. Сега, когато Изобел печелеше, а той — не, тя не виждаше причина все още да не делят поравно. Затруднение възникна едва когато осъзна, че не успява да спечели парите, от които имаха нужда.

Филип не беше разточителен. Рядко излизаше без нея, предпочиташе да носи стари дрехи. Най-големият разход в живота му беше някое и друго посещение при екзотични и прекалено скъпи алтернативни терапевти, с надеждата, че някой от тях би могъл един ден да намери някакво лечение. Изобел бе започнала да се плаши от тези посещения, защото изразходваха както много пари, така и много емоции, когато Филип се окриляваше от надежда, а после изпадаше в отчаяние.

— Нямаше да възразявам, че са толкова скъпи, ако вършеха работа — беше му казала тя веднъж, докато пишеше чек за осемстотин лири за някаква билка от дъждовните гори на Амазония.

— Трябва да са скъпи — беше отвърнал той, с проблясък на предишната си практичност, поемайки чека, който тя му подаде. — Именно това кара човек да им се доверява, разбира се.

Изобел го чу да слиза бавно по стълбите. По тежките му стъпки можеше да се досети, че днес е лош ден. Влезе бързо в кухнята да сложи чайника да кипне и хляба — в тостера, така че да го посрещне със закуска.

— Добро утро — поздрави тя ведро, когато той влезе в стаята.

— Добро утро — каза той тихо, седна до масата и зачака тя да му сервира.

Тя сложи филийка в тостера, подреди маслото и мармалада пред него, а после и малката кутия, която съдържаше диетичните добавки за закуска — различни витамини, минерали и масла. Той започна да гълта хапчетата с мрачна решителност, а Изобел почувства обичайната тръпка на нежност.

— Лоша нощ? — попита тя.

Той направи гримаса:

— Нищо особено.

Тя наля чая и седна до него е чашата си.

— И какво ще правиш днес? — попита насърчително.

Филип й отправи поглед, който я предупреди, че не е в настроение да се оставя да го ободряват.

— Ще си направя упражненията, след това ще прочета вестника, сетне ще започна кръстословицата, после ще обядвам, после ще изляза на разходка, а после ще пия чай, а след това ще си почина, сетне ще гледам новините, след това ще вечерям, след което ще гледам телевизия, а после ще си легна — изреди той бързо и с безразличие. — Невероятна програма, нали?

— Бихме могли да отидем на кино — предложи тя. — Или на театър. Защо не позвъниш да видиш какво дават? Нямаше ли нещо, което ти се стори хубаво онзи ден?

Той се разведри:

— Предполагам, че бихме могли. Ако отидем на дневно представление, може след това да отидем и на вечеря.

Изобел мислено отчете, че губи още един следобед писане.

— Прекрасно — каза тя. — Може ли да отидем в онзи италиански ресторант, който беше толкова приятен?

— Италиански! — възкликна той. — Отиваме в „Уайт Лодж“, ако успеем да влезем.

Изобел пренебрегна лекия спазъм на ужас, удвоявайки мислено вероятната сметка за цялата вечер.

— Прекрасно — каза тя въодушевено.

Къщата в края на автомобилната алея се извиси застрашително, докато Чарити вървеше нервно към нея. Токчетата й потрепваха по плочите на настилката, докато се приближаваше към внушителния вход. Отдясно на масивната дървена врата имаше тежък, ръждясващ звънец с шнур за дърпане. Чарити се приведе напред и леко го подръпна.