Филипа Грегъри: Аферата „Зелда“

— Двеста хиляди лири със сигурност.

— Дали би било възможно да напиша такава книга, комерсиална книга, и никой да не разбере, че съм я писала аз?

— Разбира се — увери я Трой. — Псевдоним. Много автори използват псевдоними.

Изобел поклати глава:

— Нямам предвид псевдоним. Говоря за пълно скриване. Никой не бива никога да узнае, че Изобел Латимър някога е писала нещо друго, освен най-изтънчени творби. Не бих могла да понеса хората да си мислят, че бих написала нещо толкова… — тя се поколеба, а после избра дума, която й беше почти непосилно да изрече. — Толкова вулгарно.

Трой се замисли за момент:

— Ще трябва да създадем фалшива клиентска сметка в агенцията. Банкова сметка на друго име, на името на псевдонима. Бих могъл да бъда титуляр на сметката и да тегля средствата от твое име.

Тя кимна.

— С фалшивото име ли ще трябва да подпиша договорите?

— Мисля, че би могла — каза той. — Ще трябва да се допитам до адвокатите, но мисля, че би могла. Важното е правото на собственост над ръкописа, а той определено е твоя творба.

Тя му отправи прекрасна, потайна усмивка:

— И бих могла да напиша абсолютен горещ хит.

— Би ли искала да го направиш?

— За двеста хиляди лири бих направила почти всичко.

— Но би ли могла да го направиш? Би ли могла да работиш по него ден след ден? Историята с фантастична. Но ще трябва да пишеш, да пишеш. Знаеш, че тези книги са огромни, Изобел. Не са по стотина страници като обичайните ти творби, стигат до седемстотин, до хиляда страници. Най-малко двеста хиляди думи. Ще трябва да пишеш така, както не си писала никога преди, и това ще ти отнеме най-малко шест месеца. Става дума за проект, който ще отнеме много време.

Погледът, с който Изобел го стрелна през масата, излъчваше ведра решителност. Помисли си, че никога не я беше виждал толкова категорична и целеустремена преди.

— В истинска беда съм — каза тя без заобикалки. — Единственото ни притежание е къщата, единствените приходи — авансите ми. Разчитах на добра сума от „Пенсхърст Прес“, а сега ти ми казваш, че искат да платят само двайсет хиляди лири. Живеем в труден свят, нали? Ако не желаят да ми плащат, за да пиша хубави книги, тогава просто ще трябва да пиша лоши.

— Можеш ли да понесеш да го направиш? — попита той тихо.

Изобел му хвърли поглед и той осъзна, за първи път в дългата история на отношенията им, че тя беше страстна жена. Старомодните й дрехи и пастелната й красота бяха скрили от него факта, че е жена, способна на дълбоки чувства. Тя беше жена, посветила живота си на своята любов към съпруга си.

— Бих направила всичко за него — каза тя просто. — Да напиша една лоша книга е най-малкото.

След връщането си от Лондон Изобел беше мълчалива. Когато Филип я попита дали е добре, тя каза, че е малко уморена, че има главоболие.

— Да не си пила на обяд? — попита той неодобрително.

— Само чаша вино.

Той повдигна вежда и каза:

— Този Трой винаги те изтощава. Защо просто не му изпрати ръкописа по пощата? За какво трябва да се виждаш с него?

— Той е забавен — каза тя. — Харесвам го.

— Предполагам, че е приятна промяна в сравнение с мен.

— Не е това, скъпи. Просто обичам да предавам лично завършения ръкопис. Това е малко повдигане на духа, нищо повече.

— Бих предположил, че имаш достатъчно работа за вършене и без да се превръщаш и в куриерска служба — каза той неохотно.

— Наистина имам — каза тя. — Незабавно ще започна нов роман. Идеята ми хрумна по време на обяда.

— За какво ще бъде?

— Нещо свързано е представата за личната отговорност и въпроса дали хората могат наистина да се променят коренно — каза тя уклончиво.

Той й се усмихна окуражително и каза:

— Звучи малко като „Блянът и делото“ — цитирайки заглавието на една от по-ранните й книги. — Винаги съм я харесвал. Хареса ми как героинята трябваше да избере не за кого да се омъжи, а всъщност да избира между две противоположни ценностни системи. Беше много задълбочена книга.

— Да, мисля, че доста ще прилича на това — каза тя. — Ще се качиш ли да си легнеш?

— Ще пийна едно преди лягане, и после ще се кача.

Изобел спря за миг.

— О, качи се, преди да заспя.

Филип се усмихна.

— Разбира се — отвърна той уклончиво.

Откакто се разболя, сексуалното му желание към Изобел бе изчезнало почти напълно. Категорично отказваше да обсъжда това било с Изобел, било с лекаря си, и ако Изобел настоеше да си легнат по едно и също време, или ако се опиташе да го целуне и погали сутрин, той внимателно, но твърдо я отблъскваше. Това сякаш бе едно от многото неща, които се бяха изпарили от живота на Изобел, като привлекателността й, като младостта й, усещането й за радост, а сега — и способността й да печели пари от изтънченото си писане. Тя не се оплакваше. Когато Филип най-напред се разболя, тя падна на колене и започна да се моли. Беше сключила мъчителна сделка с Бога във въображението си — ако Той пощади живота на Филип, тя никога повече няма да моли за нищо.