Филипа Грегъри: Аферата „Зелда“

Изобел седна на ръба на един стол, заобиколена от ръкописи, докато Трой навлече сакото си „Армани“, оправи го на раменете и приглади копринената си вратовръзка. Тъмносин костюм и тъмносиня вратовръзка. На фона на строгия цвят светлокестенявата коса и чистата кожа на Трой изглеждаха по момчешки красиви.

— Изглеждаш великолепно — отбеляза той, като потупа джобовете си, за да се увери, че е взел кредитните си карти. Взе мобилния си телефон, за да го носи в ръка: никога не би развалил линията на сакото, като го сложи в джоба си.

При този комплимент Изобел засия. Носеше лятна права рокля в бледосиньо със сини, ниско изрязани леки обувки с нисък ток, меката й кафява коса беше прибрана в кок на тила. Като цяло приличаше на доста елегантна директорка на училище за подбрани момичета. Не като жена, която някой мъж някога бе наричал „великолепна“.

— Абсолютно съблазнителна — потвърди Трой, и Изобел се изкикоти.

— Едва ли. Къде отиваме за обяд?

— „Номер Петдесет и две“ — ресторантът е нов. Много нашумял. Трябваше почти да умолявам за маса.

— Нямаше нужда…

— Имаше, и още как. Нима не празнуваме раждането на нов роман? А, освен това искам да обсъдя с теб някои неща.

Изобел последва Трой надолу по стъпалата до улицата и изчака, докато той повика такси с властно махване на ръка. Но едва когато седнаха в ресторанта — огледала с потъмнени стъкла, подове от истинско дърво, маси с мраморни плотове, зашеметяващо неудобни столове, но пък красиви цветя по всяка налична повърхност — той се наведе напред и каза:

— Мисля, че може да имаме известен проблем.

Тя чакаше.

— Става дума за „Пенсхърст Прес“ — каза той. — Не предлагат толкова голяма сума за тази книга, колкото дадоха за предишната.

— Колко? — попита тя направо.

Келнерът дойде да вземе поръчката им и Трой поклати глава:

— След минута — обърна се отново към Изобел. — Много по-малко. Предлагат двайсет хиляди лири.

За момент тя си помисли, че не го е чула добре. Реши, че сред дрънченето на прибори и жуженето на разговори може да е казал нещо съвсем различно.

— Извинявай. Какво каза?

— Казах двайсет хиляди лири — повтори той. Видя, че тя беше пребледняла от шока. Наля чаша вода и й я подаде. — Съжалявам. Знам, че е по-малко от половината на онова, което очаквахме, но те отказват да променят решението си. Съжалявам.

Изобел не каза нищо: изглеждаше зашеметена. Трой се озърна из ресторанта, раздразнен от неудобната ситуация. Сервитьорът се върна и Трой поръча за двамата, и изчака мълчаливо, докато Изобел отпи от чашата си с вино, вдиша спретнато фризираната си глава и проговори:

— Това е близо двегодишен труд — каза тя. — Двегодишен труд за двайсет хиляди лири?

— Знам. Освен това ще има продажби на правата в чужбина, разбира се, може би споразумение с някой читателски клуб, и обичайните екстри…

Тя поклати глава:

— Напоследък не са кой знае колко.

— Не — каза той тихо.

Келнерът им донесе две малки чинии с предястия. Изобел сведе поглед към изящните хапки от многолистно тесто с напълно безучастно изражение.

— Защо са предложили толкова малко?

Трой преглътна една от хапките наведнъж.

— Признаците бяха налице. Плащаха малко по-малко за всяка поредна книга, която си писала през последните десет години. Гледат отчетите и виждат, че продажбите ти спадат. Истината е, Изобел, че макар да печелиш литературните награди и да няма съмнение относно качеството на писането ти, то е безспорно — остава фактът, че не продаваш много книги. Всъщност си твърде добра за пазара. А те не искат да изплащат хонорари, когато не печелят добри пари от продажбите.

Тя отпи нова глътка вино.

— Да се обърна ли към друг издател?

Той реши да рискува и да бъде напълно честен:

— Вече поразпитах, много дискретно. Боя се, че всички казват едно и също. Никой не може да измисли как да продаде повече, отколкото „Пенсхърст“ вече успяват. Никой не е склонен да ти плаща повече.

— Двегодишен труд за двайсет хиляди лири — повтори тя. Отпи още една глътка вино и после още една. Сервитьорът напълни отново чашата и тя отпи голяма глътка.

— Едно нещо не бива да забравяш — никой не отрича, че си една от най-изтъкнатите автори на високоинтелектуални, философски романи в Англия днес.

Погледът, който тя му отправи, не беше такъв, какъвто бе очаквал; очакваше да се обиди, но вместо това тя изглеждаше ужасена.

— Но какво ще правя? — проплака тя. — Трябва да печеля достатъчно, за да издържам нас двамата. Трябва да печеля достатъчно за себе си и Филип. Не мога да се върна към преподаването в университета, не мога да съм извън къщи по цял ден, сега той се нуждае от мен у дома. Ако не мога да печеля пари от писането си, как ще живеем?