Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Това ще е хубаво — каза той неохотно. — Благодаря ти. След около час?

Тя кимна.

Той стана от мястото си до масата и въздъхна, раздразнен от усилието, когато трябваше да се раздвижи. Отиде до „буркана за домакинството“, който тя пълнеше с пари, и си взе банкнота от десет лири. Тя го загледа как пъха спечелените от нея пари в джоба на памучните си панталони.

— Ще се видим по-късно, към два и трийсет следобед — каза той и излезе.

Изобел стана и сложи чиниите в съдомиялната. За миг погледна отражението си в прозореца над умивалника. Едва се позна. Чертите си бяха открай време същите: силно очертана костна структура, големи сиви очи, но тъгата и разочарованието бяха вдълбали бръчки около очите и устата й. За миг прекъсна работата си, загледана в бръчките около очите си и гънките, които ограждаха от двете страни устата й. Би могла да ги нарече „линии на смеха“, но в последните три години не се беше смяла много. В ума си чу Филип да казва, толкова рязко: „Прогресираща инвалидност; или, както би казала ти: едно хубаво полягване“.

— Господи, как можах да кажа такава глупост — тя поклати глава. — Каква глупачка съм.

Наведе се и затвори вратичката на миялната. Когато се изправи и отново видя отразеното си лице, отправи към бледото отражение пестелива, решителна усмивка. — Ще трябва да се постарая повече — каза на образа си. — Просто ще продължавам да се опитвам.

По телефона Трой винаги се представяше в най-добрата си светлина. Изобел се радваше, че ще говори с него без мълчаливото присъствие на Филип, потънал в мрачни мисли в кухнята или крачещ бавно из градината.

Трой отговори на третото позвъняване.'

— Трой Картрайт — каза той дружелюбно.

— Изобел е — каза тя и усети как започва да говори по-бодро.

— Моята звездна писателка! — възкликна той. — Благодаря, че връщаш обаждането. Как си?

— Добре съм.

— А Филип?

— Чудесно — каза тя бодро.

— Звучи прекрасно. Как върви книгата?

— Завършена е — каза тя. — Всъщност цялата, с изключение на една дума.

— Една ли?

— Да.

За миг Трой си помисли дали да я попита коя дума, но реши, че това беше в областта на специалните дарби на писателката, и извън компетентността на нейния агент.

— Ела на обяд да го отпразнуваме! — нареди той. — Трябва да ме видят да излизам с красива жена.

Изобел се усмихна при представата, че Трой Картрайг, слаб и строен, в средата на трийсетте, изискан, живеещ в сърцето на модната част на Лондон, има нужда да го видят как обядва с нея.

— О, това е нелепо.

— Ни най-малко. Издирвах в списъка на клиентите си някой, който да съчетава ум и красота, и нямаше кой да ти съперничи.

Колкото и абсурдно да беше, тя се чу как се кикоти — необичаен звук в тихата къща.

— Предполагам, че бих могла да ти предам ръкописа.

— О, моля те! Много искам да го видя.

— Утре?

— Страхотно. Ще запазя маса в някой скъп ресторант.

Тя се поколеба:

— Не е необходимо…

— Ако ще извеждам Изобел Латимър на обяд, искам светът да го узнае — гласът му се снижи и той продължи топло и ласкаво. — Така че се постарай да облечеш нещо красиво.

— Добре — каза тя, отстъпвайки пред насладата от ласкателството. — Ще дойда в офиса ти в един.

— Лично ще почистя с прахосмукачка червения килим — обеща той.

Разходката беше подобрила настроението на Филип. Седеше в градината на кръчмата с чаша уиски с лед пред себе си. Махна с ръка, когато Изобел се зададе във волвото, и я загледа как паркира и излиза от колата. Помисли си, че тя изглежда по-възрастна от петдесет и двете си години, докато я гледаше как върви през паркинга към него. Беше стройна както винаги, а лъскавата й кестенява коса беше избледняла съвсем леко до светлокафяво. На пръв поглед тя все още можеше да е младата аспирантка, която беше седяла срещу него на конференция по въпроса за етиката във фармацевтичната промишленост и беше изложила доводите си с такава неприсъща за възрастта си увереност и спокойствие, че бе събудила у него желание да се смее и да флиртува с нея. Тогава си беше помислил, че една високоинтелигентна съпруга с академични постижения би могла да бъде ценен актив за мъж в неговото положение. Тогава си беше мислил, че може да си позволи такава съпруга. Можеше да печели парите, вършейки работа, която тя смяташе за подозрителна в морално отношение, можеше да носи у дома покварените блага на капитализма, а тя можеше да изучава философия. Тя можеше да бъде луксът, който той да си позволи, съпруга, безкрайно по-престижна и интересна от лъскавите блондинки на неговите колеги. Умението му да печели пари можеше да й осигури добър стил на живот, щеше да й позволи да чете, да мисли и да пише. А в замяна той можеше да й се наслаждава.