Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— Не и оттук — каза тя печално. — Няма да можем да задържим къщата. Наложи се да я ипотекирам, за да събера парите за бизнеса с басейни.

— Но какво стана с акциите ми? — настоя той. — И пенсията ми?

Тя го погледна, сякаш той беше твърде пораснало дете, което се бе уморила да предпазва от света на възрастните.

— Изчерпаха се отдавна — каза тя. — От години се мъча някак да свързваме двата края. Авансите за книгите ми никога не са възлизали на кой знае какви суми, и ставаха все по-малки с всяка нова книга. Никога не съм ти казвала, защото не исках да те тревожа. Когато поиска парите за бизнеса с басейни и каза, че си готов да ипотекираш къщата, и беше толкова сигурен… — тя млъкна рязко. — Ипотекирах къщата за две трети от стойността — каза тя просто. — Ако не можем да изплащаме редовно вноските, ще я загубим.

Филип дори не трепна.

— Ще купим къщата на Мъри — каза той, мислейки бързо. — Автоматично ще станем собственици на половината, нали имаме половината от фирмата. Можем да отидем да живеем там.

Тя си помисли за новопостроения жилищен квартал, за студената дневна, обзаведена като шоурум на мебелен магазин, за офиса, където нейно задължение щеше да е да води документацията на бизнеса с басейни и да отговаря на запитвания по телефона, да разпраща брошури. Представи си съседите, които щяха да имат, как щяха да ходят пеш до магазините, да обработват малката градина отзад, и как Филип се прибира вкъщи вечер и й разказва за някой басейн, който може би ще успее да построи, ако има достатъчно късмет да получи договора.

— Не се чувствам много добре — каза тя. — Сега искам да си почина.

Изведнъж той се превърна в олицетворение на загрижеността. Изобел разбра, че ако не можеше да понесе да се изправи пред бъдещия си живот, все още разполагаше с друг вариант. Можеше да бъде болна, точно както някога Филип беше болен. Можеше да страда от някаква тайнствена болест, която не може да бъде диагностицирана, но е достатъчно омаломощаваща, за да я предпази от това да прави нещо, което не иска. Можеше да развие алергия към препарата за миене на съдове, или към омекотителя за тъкани, и тогава щеше да се наложи Филип да мие съдовете и да се занимава с прането. Можеше да стане алергична към домашни акари, и на Филип щеше да му се наложи да поеме чистенето с прахосмукачката. Можеше просто да реагира много тежко на менопаузата, която той така неочаквано беше споменал, и можеше да прекара следващите десет години, допитвайки се до специалисти по хормонално лечение и гинеколози, и в изпробване на различни варианти на хормонозаместваща терапия. Облегна се на възглавниците и й призля до мозъка на костите при мисълта за бъдещето й. За нея нямаше да има друг избор, освен между отчаяние и инвалидност.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попита той.

— Бих искала чаша чай и варено яйце с малко препечена филийка — каза тя. — Не съм яла от вчера. Чувствам се толкова зле, Филип. Вари яйцето три минути.

Изобел остана в леглото една седмица, обгрижвана със садистична радост от госпожа М., която й носеше студен чай и омекнала препечена филийка сутрин и всеки ден казваше: „Явно всичко винаги се обърква едновременно“, а понякога: „Нещастието никога не идва само“. А веднъж, изключително откровено: „Едно време ви завиждах, знаете ли. Струва ми се странно, като ви гледам сега“.

Изобел не се засягаше от постепенното разкриване на злобата й: приемаше я почти на драго сърце. Чувстваше, че целият й живот е бил поддържан от способността й да го променя така, че да звучи като роман. Беше се преструвала, че е толкова добра, толкова благородна жена, та може, да обича и да подкрепя съпруга си, дори когато той е мързелив, болен, и сприхав. Беше се преструвала, че може да задържи и очарова много по-млад любовник, и че когато той искаше повече от същото, тя можеше да е тази, която ще му забрани да стигне по-далече. И накрая, беше се преструвала, че е жена, която може да се откаже от сексуалността си, да се откаже от силата си, и да се откаже от живота си. През седмицата, докато лежеше в леглото, Изобел си мислеше, че това можеше да бъде последната роля, която ще изпълни в художествената измислица, която сама създаваше. Можеше да бъде в крайна сметка жена, способна да се откаже от всичко, дори от здравето си, вместо да се възползва от енергията и силата си и да се изправи срещу света.

Мислеше за Мъри по-често, отколкото за Трой. Мислеше си, че Мъри беше човек, който никога не би се оттеглил в леглото си, както правеше тя, никога не би се скрил в болестта, както беше постъпил Филип, никога не би се осакатил, за да се превърне в нещо различно, както беше направил Трой.