Дж. Уорд - Ангелският дял

Сигурно се чудеха дали тя нямаше да е следващата.

— И ако ме намерят мъртва, искам и двамата да знаете, че Ричард Пфорд го е направил. — Тя ги погледна в очите един след друг, без да обръща внимание на тревогата, която видя там. — И това го има в писмото. Ако съм убита, значи го е направил той.

Лизи едва преглъщаше храната.

Не защото компанията не бе приятна. Не защото малката трапезария с окачените по кремавите стени декоративни чинии „Имари“ и светлия килим не беше елегантна. И със сигурност не храната на мис Аврора бе причината. По-скоро фактът, че любимият й мъж щеше да играе покер със залог почти шейсет хиляди долара…

Милиона, поправи се тя. Шейсет милиона долара.

Господи, умът й не побираше такава сума.

— … добра идея навремето. — казваше Лейн, докато се облягаше на стола след втората порция и бършеше устата си. — Реката беше придошла, а лендроувърът е мощен автомобил. Аз търсех предизвикателство. Така че взех Ърни…

— Чакай — каза Лизи, която се бе заслушала в разказа. — Кой е Ърни?

Лейн се наведе и я целуна.

— Първата ми кола. Ърни.

— Защо си мисля, че това не е приключило добре за Ърни? — обади се Джеф от другия край на масата.

— Така е — Лейн отпи от джинджифиловата си бира. — Както и да е, отидох до „Ривър Роуд“, минах през полицейската лента…

Мис Аврора поклати глава, макар че се опитваше да скрие усмивката си.

— Радвам се, че досега не знаех за това, иначе с теб щяхме да си поговорим, младежо.

— Още може да имате възможност — каза Джон със смях, посягайки за кока-колата си. — Още има време.

— Така или иначе — продължи Лейн — научих, че ако не спреш да се движиш, няма страшно. И така водата ставаше все по-дълбока, докато не покри тавана на колата.

— Ти с шнорхел ли беше? — попита Лизи. — Или без?

— Без. И това беше проблемът. Защото водата влачеше онова дърво по дъното…

— О, господи — ахна тихо Лизи.

— …и то се закачи точно за решетката. Скоростта ми намаля… и да, тогава Ърни умря. Остана там, докато водата спадна, и знаете ли какво е нанос? Отвътре колата изглеждаше сякаш е стояла две седмици в пустинята по време на пясъчна буря.

Докато всички се смееха, Лизи не се сдържа и попита:

— Чакай, какво стана после? Какво каза баща ти?

Лицето на Лейн стана сериозно, усмивката изчезна.

— О, нали знаеш… Едуард спаси положението. Имаше някакви пари, които инвестираше — не бяха пари в брой на семейството, бяха от работата му през лятото и от рождени дни. Купи ми на старо кола, която изглеждаше точно като Ърни, същата тапицерия, същата и отвън. Километражът беше с няколко километра повече, но баща ни нямаше да го проверява. Без Едуард… наистина нямаше да ми се размине.

— За големите братя — каза Джон и вдигна чашата си.

— За големите братя — отговориха всички.

— И така — каза тихо Лейн, когато всички сложиха чашите си на масата. — Готов ли си?

Джон стана и взе чинията си.

— Първо да разчистим масата. Нямам търпение. Тази вечер ще имам късмет, синко. Ще имам късмет!

Джеф и мис Аврора също станаха, но Лизи остана на мястото си и Лейн, сякаш усетил настроението й, не помръдна, докато не излязоха всички останали.

— Сигурен ли си, че това е добра идея? — прошепна тя, като хвана ръцете му. — Не че ти нямам доверие. Просто… това са толкова много пари.

— Ако спечеля, Рикардо Монтеверди и онзи заем от „Проспект Тръст“ ще бъдат изчистени. Имаме петдесет процента шанс, защото Джеф ще оправи нещата в компанията. Господи, трябваше да го видиш в управлението. Той е… страхотен. Невероятен е. Няколко месеца няма да имаме големи печалби, но до края на годината? В разплащателните ни сметки ще има достатъчно пари и Мак няма защо да се тревожи откъде ще дойде зърното за кашата му.

— Не мога да повярвам, че си толкова спокоен — Лизи се засмя. Или може би изруга. Беше трудно да се различи звукът, който издаде. — Чувствам се ужасно, а мога само да стоя и да гледам отстрани.

— Знам какво правя. Единственото, за което се притеснявам, е късметът — това не може да се контролира. Но можеш да го компенсираш с умение. А това го имам в изобилие.

Тя вдигна ръце към лицето му.

— Толкова се гордея с теб.

— Още не съм спечелил.

— Не ме интересува какъв ще бъде резултатът — е, интересува ме. Просто… ти правиш каквото каза. Спасяваш семейството си. Грижиш се за бизнеса си. Ти… ти наистина си чудесен, знаеш ли?

Тя се притисна съм него, за да го целуне, а той се засмя тихо.