Дж. Уорд - Ангелският дял

— Тежат…

— Ще ми позволиш ли да ги занеса до колата ти?

— Всъщност мисля, че да. Благодаря ти.

Тя го последва през склада и после през елегантния салон на магазина. Бяха почти до задната врата.

Но Райън спря.

— Не мога… Джин, наистина не е безопасно. Знам, че „Сейнт Майкъл“ е сравнително спокоен квартал, но моля те, нека те изпратя до вас е тези чанти. Или да извикам охрана, която да те придружи. Моля те.

— Не отивам вкъщи.

Сините му очи бяха сериозни.

— Аз имам разрешително за оръжие. Винаги нося пистолет със себе си и имам още два в колата. Нека те придружа, където отиваш — няма да си простя, особено ако нещо се случи.

Тя погледна двете чанти и си помисли колко много струва златото в тях.

Странно, бе прекарала целия си живот, заобиколена с огромни количества пари… но те бяха предимно числа в банкови сметки, банкови карти в портмонето й и пачки банкноти, които изобщо не се доближаваха до половин милион долара. Дори стойността на произведенията на изкуството, античните предмети, среброто в къщата или бижутата в трезора изглеждаше различно — по-скоро доказателство за стил, красота и великолепие, отколкото за парична стойност.

Имаше нещо откачено в две чанти злато.

— Мога да те закарам с джипа — настояваше Райън, — който е допълнително подсилен за безопасност. И после ще те върна тук, за да вземеш твоята кола.

— Сигурен ли си?

Той направи физиономии.

— Аз съм добър католик, чийто баща ще се обърне в гроба, ако те оставя да излезеш сама от магазина. Така че, да, сигурен съм.

— Добре. Благодаря ти. Много ти благодаря.

Няколко минути по-късно той спря джипа точно до задната врата, настани я на седалката за пътника… и сложи чантите в скута й.

— Отиваме само до банката — каза тя, когато той излезе на улицата.

— Слава богу — промърмори тихо той.

Местният клон на банката беше малко по-нагоре по улицата и веднага, щом спряха, управителката — привлекателна руса жена, отвори служебния вход.

Беше в спортен екип за йога, с прибрана на конска опашка коса и изглеждаше много по-млада, отколкото в строгия си костюм.

— Здравейте — каза тя, когато Джин и Райън излязоха от колата — той отново с тежките чанти в ръце. — Райън, каква приятна изненада. Само преди двайсет минути се разделих с твоята Стейси в залата.

— Не мога да ти кажа колко се радвам да те видя — каза той, като целуна жената по бузата.

— Много се радвам да го чуя.

Влязоха в тясното, мрачно пространство, където обикновено не влизаха клиенти, жената затвори вратите и завъртя колелото, докато се чу металното изщракване на заключващите греди.

Продължиха нататък в салона за клиенти на банката, който бе слабо осветен и всичко бе тихо и подредено.

— Документацията е ето там.

Джин усети лек световъртеж, когато застана под една от лампите и подписа някакви листове хартия върху плота на гишето. Химикалката бе прикрепена с метална верижка от малки сребристи халкички към календар от две дървени кубчета с изписани върху стените им цифри. Химикалката изсъска като змия, когато тя изписа името си тук… тук… и… точно тук, благодаря.

— Това е ключът — каза жената. — Сега ще ви заведа до кутията.

— Искаш ли да отидеш сама, Джин? — обади се Райън.

— Не, ако може да носиш чантите.

— Разбира се.

Тримата влязоха в трезора, който бе отворен специално за Джин, и управителката я заведе до една депозитна кутия най-долу до пода, която бе голяма колкото кухненски контейнер за боклук. Управителката отново взе ключа от Джин, пъхна го в ключалката, после добави един от своите ключове и вратата се отвори.

Жената извади с усилие квадратен метален контейнер.

— Това е най-големият размер, който имаме.

— Моля ви, внимавайте да не се нараните — Джин се обърна към Райън. — Може ли?

Искаше сама да сложи златото в сейфа и когато го направи, се взря в бижутера и банкерката.

— Искам да бъдете мои свидетели. Това е за дъщеря ми. Ако нещо се случи с мен, всичко това е за нея. Оставям го на Амелия.

Джин извади запечатан плик от чантата си.

— Написала съм го в това писмо. За Амелия е.

В писмото имаше не само разпореждане за това кой трябва да получи парите. Самюел Ти също бе споменат в него. Така Амелия щеше да има и родител. До някаква степен.

Всъщност той сигурно щеше да бъде страхотен баща. Щом веднъж се отърсеше от шока… и от омразата, която сигурно щеше да изпита към Джин.

Тя сложи онова, което бе написала върху найлоновите чанти. Усещаше как двамата я гледат и не можеше да им се сърди. Баща й се бе самоубил — или може би не, кой знае.