Дж. Уорд - Ангелският дял

— Добре — Амелия скръсти ръце на гърдите си и вдигна брадичка. — Никой не ми се обади, за да ми каже, че дядо е починал. Прочетох в интернет и трябваше да си дойда вкъщи сама — и няма да се върна в училището. Отказвам. Реших, че ако ви кажа, че напускам, ще ме накарате да се върна, но ако кажа, че са ме изгонили, ще ми позволите да остана.

— Не ти ли харесва в „Хочкис“?

Амелия се намръщи.

— Не.

— Нещо не е наред с преподавателите? В пансиона? Или с някоя съученичка?

— Не.

— Искаш ли да се прехвърлиш в друго училище?

— Да.

— И кое е това училище…

— Какво ти става? — попита Амелия, но не враждебно, а сякаш се чудеше кой е отвлякъл истинската й майка и я е заменил с тази двойничка. — Какво става?

Джин се вгледа в очите на дъщеря си, макар да й бе трудно.

— Не бях истинска майка за теб. И съжалявам за това. Много съжалявам… за това. Бях много млада, когато се роди, и макар че ти растеше като добра дъщеря, не мога да кажа същото за себе си, що се отнася до съзряването ми като майка. И ако трябва да бъда честна, когато отговорничката на спалнята ти ми се обади, първата ми мисъл бе да отида при Лейн и да го накарам да разбере какво става с теб. Но ето как стоят нещата… баща ми е мъртъв. Майка ми все едно също е мъртва. Не мога да се обърна към Едуард, Лейн се опитва да направи най-доброто за всички нас. А мис Аврора не се чувства… е, в края на краищата аз имам само теб, а ти имаш само мен. Няма към кого да се обърнем, ако нещо се случи.

— Ами съпругът ти? — каза Амелия с горчивина. — Той какво?

— Той е мой проблем, не твой. Всъщност той е пример за всяка грешка, която съм направила през живота си и трябва сама да се справя с него.

Джин огледа познатата елегантна стая, после отново се върна към разговора с дъщеря си.

— Ние двете буквално нямаме никого другиго. И можеш да ме мразиш, колкото искаш — аз го заслужавам, приемам го. Не го отричам и няма да ти отговарям с омраза. Това чувство обаче… колкото и основателно да е… няма да промени факта, че ако не искаш да бъдеш в „Хочкис“, ние двете с теб сме единствените, които могат да се справят с това. Но ако искаш да напуснеш училище, няма да ти го позволя. Защото независимо дали ме уважаваш, или не, ти си непълнолетна и аз съм твоя майка в очите на закона, ако ще и да е само в неговите. И ти ще завършиш поне средното си образование. След това? След още две години? Няма да имам право да се меся в живота ти, освен ако ти не ми позволиш.

Амелия примигна.

Беше странно как сякаш започна да става все по-млада пред очите на Джин, макар във външността й нищо да не се бе променило — оставаше си недосегаема, отдалечена заради някакви свои чувства или мисли… Джин не знаеше каква е причината.

— Говори с мен — каза Джин след малко. — Кажи ми какво има.

— Страхувам се, че ако остана там… — Амелия погледна встрани. — Страх ме е, че ако остана там, всички тук ще изчезнат и няма да има къде да отида. Искам да кажа, знам за парите. Изобщо ще остане ли Ийстърли наш дом? Ами компанията? Ще имаме ли ток в къщата?

— Честно? Не знам. И ми е много мъчно, че не мога да ти отговоря. Но ти обещавам, че с теб няма да се случи нищо лошо.

— Откъде си сигурна?

Джин извади ключа от депозитната кутия от чантата си.

— Ще ти дам това веднага. Няма да имаш достъп до кутията, докато аз съм жива, но ако умра, трябва да отидеш при вуйчо си Лейн и да му кажеш, че съм ти дала този ключ. Той е изпълнител на завещанието, което направих днес следобед. Ключът е от депозитна кутия в банката до дрогерията на Тайлър. Няма да ти кажа какво има там и както вече ти казах, няма да имаш достъп до нея, докато аз съм жива. Но онова, което е вътре, ще бъде достатъчно, за да живееш добре, каквото и да се случи тук.

Амелия продължи да стои, без да помръдне, а Джин протегна ръка още малко.

— Вземи го. Сложи го, където искаш, но не го губи. Хайде.

Амелия пристъпи предпазливо и докато приближаване бавно, Джин усети, че преглъща сълзите си. Безгрижно и себично бе затваряла очи за страданията, които причиняваше на това невинно дете и недоверието, което виждаше сега у дъщеря си, й го напомняше толкова болезнено, че Джин едва успяваше да диша.

— Съжалявам — прошепна дрезгаво тя, когато Амелия взе ключа. — Нямам думи за свое извинение и няма да те обвинявам, ако никога не ми се довериш. Но нека… през следващите две години, нека се опитаме да направим така, че ти да се чувстваш добре. Сега ми кажи в кое училище искаш да ходиш?

Амелия продължаваше да гледа ключа.