Дж. Уорд - Ангелският дял

— Дадено.

Джон свали двете си карти и да, неговият поп и двойката каро бяха силна двойка. Лейн свали асо и десетка.

— Не е зле — промърмори Джон.

— Защото печелиш — каза Лейн и смигна.

Следващата карта беше… асо спатия.

— О, я виж — Джон се облегна назад, подпрял на масата ръката, в която не държеше карти. — Това е голяма карта.

— В зависимост от последната, да, сър.

Лейн усещаше как сърцето му бие силно и тежко в гърдите. Нямаше причина да крие реакциите и защото на този етап изходът вече бе предрешен. Играта свършваше и вече нямаше нужда от безизразната маска върху лицето си.

И въпреки това не искаше да показва нищо, нито тревогата, нито вълнението, суеверието сякаш не му позволяваше да го направи, сякаш емоциите биха обърнали късмета.

Той хвърли поглед към Лизи и видя, че тя гледа него, не картите, сякаш бе чакала той да погледне към нея. И когато тя каза беззвучно Обичам те , той можа само да й се усмихне и да се чуди как човек, израснал в такова богатство… е избрал жена, която да му напомня отново и отново, че парите нямат значение. Че не е важно какви имущества имаш. Колата, която караш, къщата, в която живееш, дрехите, които носиш… са само думи от речника. Те не са общуването, което има значение, не са връзката, която е важна.

Спомни си мига, в който падаше от моста. Странно, беше се стегнал за удара във водата долу, беше се свил в себе си, за да преживее удара, който със сигурност щеше да го убие, както бе убеден тогава.

Всъщност падането бе страшно, не реката.

Реката го бе спасила.

И аз те обичам , отвърна беззвучно той.

После се чу да казва:

— Следващата?

Богът на зърното остави настрани първата карта, без да я погледне.

Всички затаиха дъх.

Асо купа.

— Мамка… — Ленгхе не довърши ругатнята както обикновено правеше.

А Лейн? Той погледна мис Аврора. Тя не следеше играта. Очите й бяха затворени, главата — отпусната назад, а устните й се движеха.

И по-късно, много по-късно… това бе образът, който се връщаше в съзнанието му, двете й ръце, вкопчени в ръцете на Лизи, цялото й тяло напрегнато в предана молитва, с толкова силна вяра в нейния Бог и Спасител, че Лейн би могъл да се закълне, че да, тя е способна да измоли истинско чудо от небесата.

Той погледна картината. Изглеждаше правилно, че Исус сякаш гледа надолу към неговата майка.

— Мисля, че оставаш тук — каза той тихо.

Поздравленията отекваха в празните стаи, а Ленгхе като истински джентълмен заобиколи масата, но не за да стисне ръката на Лейн, а за да го прегърне силно. После Лейн видя като през мъгла как Мак и Джеф идват и разтърсват ръката му, така че зъбите му изтракаха, а Лизи подскачаше намясто и дори Джин и Амелия се включиха в радостното ликуване.

Ленгхе очевидно бе малко разтърсен. Но пък, когато внезапно се окаже, че дължиш на някого почти шейсет милиона? Светът ти изглежда малко нестабилен.

Лейн го знаеше от собствен опит.

— Знаеш ли — каза Ленгхе, когато Лейн отново се върна при масата. — Ако не бях го видял с очите си…

— И аз.

— И знаеш ли какво, ти си добро момче. Ти си борец и ще се справиш. Ако можеш да запазиш спокойствие както направи? И да се държиш като джентълмен, когато губиш такава сума? Ще се справиш, синко.

Ленгхе се усмихна с толкова искрено уважение, че Лейн не знаеше как да реагира.

— Донесете шампанско — обърна се Бога на зърното към всички. — Вие, Брадфордови, имате какво да празнувате!

Докато звучаха нови поздравления, той поклати глава.

— Аз, от друга страна, трябва да проведа наистина сериозен разговор по телефона. Ще спя на дивана… месеци след това.

Лейн се засмя, после Лизи дойде в прегръдките му и двамата се целунаха.

— Веднага ще се обадя на Монтеверди — каза Лейн. — После ще пием шампанско.

Тя се притисна в него.

— И после…?

— Ще съм наистина много, много уморен. И ще трябва да си легна — каза той, като я целуна отново. — При любовта на живота ми.

— Нямам търпение — прошепна тя, допряла устни до неговите.

На следващата сутрин Лейн закара Ленгхе обратно на летището преди закуска. Намали пред пропуска и помаха на пазача, а Ленгхе го погледна.

— Знаеш ли, беше страхотна игра.

Лейн отново натисна педала на газта и мина край будката на охраната.

— Едва не загубих. Наистина.

— Още не мога да повярвам. Е, късметът беше такъв, а с това не можеш да спориш.

Лейн отново намали, мина през отворената врата на оградата от телена мрежа, после намали, приближавайки самолета на Ленгхе, който чакаше с включени двигатели.