Дж. Уорд - Ангелският дял

Господи, искаше някога да се запознае с мисис Ленгхе, наистина. Можеше да се обзаложи, че жената сигурно е толкова земна и общителна, колкото и съпругът й милиардер.

А сега беше време да се връща на работа.

Програмата за деня беше, след като изяде амброзията, която мис Аврора сервира за закуска, да обиколи земите на имението и да види къде има нещо за косене. Да управлява косачката „Джон Диър“ на свеж въздух, й изглеждаше като рай.

Тя влезе в кухнята и каза:

— Мис Аврора, какво готвиш…

Само че жената не беше до печката. И нямаше готово кафе. Нямаше плодове на масата. Нито сладък дъх на кифлички с канела.

— Мис Аврора?

Лизи продължи към миялното помещение и килера. Дори погледна навън да види дали червеният мерцедес, който Лейн бе подарил на жената, е на паркинга — там беше.

Наистина бяха си легнали късно и гостенинът вече си беше тръгнал, но в къщата имаше хора, за които да готви, и дори когато се случваше мис Аврора да стои будна до един сутринта на Четвърти юли, тя винаги ставаше рано, за да приготви закуската, освен това вече бе осем часът.

За нея това бе почти средата на деня.

Лизи отиде до стаите на мис Аврора и почука на вратата.

— Мис Аврора, тук ли си?

Не получи отговор и стомахът й се сви от страх.

Тя почука по-силно и каза:

— Мис Аврора…? Мис Аврора, ако не ми отговориш, влизам.

Лизи почака още малко и когато не получи отговор, завъртя топката и бутна вратата.

— Ехо?

Пристъпи няколко крачки, но не видя нищо особено. Нищо, което…

— Мис Аврора!

Лизи се втурна в спалнята и приклекна до жената, която лежеше на пода, сякаш бе припаднала.

— Мис Аврора!

Лейн стигна до „Ред енд Блек“ за рекордно време и когато колата му поднесе, спирайки до трите полицейски автомобила, паркирани пред къщичката на управителя, камъчетата от алеята се разлетяха навсякъде.

Не помнеше дали изключи двигателя. Не го бе грижа.

Прескочи ниските стъпала наведнъж и се втурна вътре, където видя картина, която нямаше да забрави никога — трима униформени полицаи стояха с гръб към стената с трофеи, докато заместник-шериф Рамзи стоеше в ъгъла срещу тях и изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не удари някого.

А в средата на стаята следовател Меримак стоеше изправен над Едуард, седнал на стола.

— … за убийството на Уилям Болдуин. Всичко, което кажете, може да бъде използвано срещу вас…

— Едуард! — Лейн се втурна към брат си, но Рамзи го хвана. — Едуард, какво, по дяволите, става?!

Макар че знаеше. Проклятие, наистина знаеше.

— Оставете правата на задържания — каза нетърпеливо Едуард. — Аз го направих. Аз го убих. Арестувайте ме и не си правете труда да търсите служебен адвокат. Още сега пледирам виновен.

Ето как човек изключва всеки звук в цялата вселена. Лейн буквално оглуша. Меримак казваше нещо, Едуард отговаряше, другите хора също говореха…

Руса жена се втурна в къщичката заедно с Лейн.

За разлика от него, не се наложи някой да я спира. След като огледа всички, тя скръсти ръце на гърдите си и остана безмълвна.

— Едуард… — Лейн не си даваше сметка, че говори. — Едуард, не.

— Ще ви кажа как го направих — каза брат му, като се огледа. — Така че да не се чудите повече. Но след това… Лейн, не идвай да ме виждаш там. Продължи живота си. Ожени се за онази твоя добра жена. Грижи се за семейството. Не гледай назад.

Меримак отвори уста и Едуард се обърна към него.

— А ти просто мълчи. Извади бележника си. Води си бележки. Или ако искаш, чакай да ти го повторя сто пъти в управлението, не ме е грижа. Но той заслужава да чуе какво стана.

Едуард отново погледна Лейн.

— Действах сам. Ще се опитат да кажат, че някой ми е помогнал. Не е вярно. Знаеш какво ми причини баща ни. Знаеш, че нареди да ме отвлекат и да ме измъчват — Едуард посочи тялото си. — Тези белези… тези болки… всичко е заради него. Той организира всичко и после отказа да плати откупа, така че да изглежда, че той е жертвата. Мразил съм го цял живот… после се случи това и… Нека просто кажем, че имах много време да мисля как да го убия, докато лежах в непоносими болки, без да мога да спя или да се храня, защото за мен всичко бе свършило.

— Едуард — прошепна Лейн.

— Реших да го направя в нощта, когато го убих. Отидох в къщата, за да му поискам сметка, защото не можех повече да понасям това. Паркирах зад къщата и чаках той да излезе от бизнес центъра — късно, както винаги. Тогава не мислех, че ще го убия, но точно когато излизах от пикапа, той залитна, падна на земята и се обърна по гръб, сякаш нещо не беше наред. Познавам признаците на инсулта, знаех, че е получил инсулт. Той се гърчеше и сочеше главата си… после изглежда вече не можеше да контролира лявата си страна, ръката и кракът му трепереха, сякаш не можеше да ги движи.