Дж. Уорд - Ангелският дял

— Как казахте, че е името ви?

Макар тя да не бе проговорила.

— Шелби Ландис. Работя тук.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм брат му Лейн. Мисля, че съм ви виждал тук преди.

— Да. Виждали сте ме.

Лейн погледна Рамзи.

— Какво ще правим сега?

Високият мъж потри лицето си с длан.

— Това беше страхотно признание. И всичко съвпада. Цялото това проклето нещо… всичко съвпада. Като взема всичко предвид? Мисля, че ще го затворят до живот.

Лейн погледна през отворената врата.

Телефонът зазвъня за трети път, той го извади и едва не го хвърли на земята. После видя кой го търси.

— Лизи, слушай, аз…

Звукът от сирени, който нямаше как да бъде объркан с нещо друго, се чуваше ясно и Лизи трябваше да говори по-силно.

— Мис Аврора… откарват я в университетската болница в града. Намерих я припаднала до леглото й преди петнайсет минути, едва дишаше. О, господи, Лейн, мисля, че този път няма да се оправи. Трябва да дойдеш в спешното отделение. Аз съм в линейката, ти къде си?

Той затвори очи и отново изпита усещането, че пада.

— Веднага идвам.

Това беше най-дългият ден в живота му.

Но от друга страна, мислеше Лейн, докато двамата с Лизи най-после влизаха през задната врата на Ийстърли около седем часа вечерта, не всеки ден се случваше брат му да бъде арестуван за убийството на баща им, нито тяхната мама да изпадне в кома.

И да, пак трябваше да влязат в къщата през задния вход, защото пред главния имаше прекалено много журналисти.

— Умирам от глад, но не искам да ям — каза той, макар че оплакването му изглеждаше неуместно.

Лизи бе преживяла толкова, колкото и той. Дори повече, като се сметне, че тя бе открила мис Аврора.

— Изтощена съм — каза Лизи. — Но не мисля, че ще спя много…

Двамата отвориха вратата към кухнята и спряха.

Откъм печката се носеше чудна миризма и макар че бе непозната, ако Лейн не бе видял с очите си мис Аврора в безсъзнание на леглото в интензивното отделение, щеше да помисли, че тя е станала и се е върнала на мястото си в кухнята.

Но не. Пред чиниите с храна стоеше…

— Джеф? — каза Лейн.

Приятелят му се обърна към него.

— О, слава богу. Мислех, че няма да успеете.

— За какво? — Лейн хвана Лизи за ръката и тогава забеляза и другите в кухнята. — Джин? Чакай, да не готвиш? Амелия? Какво става?

— Това е „Сеуда шелишит“.

— Третото блюдо за Шабат — обясни Джеф. — И тъкмо ще сядаме на масата. Толкова се притесних, че трябваше да правя нещо, докато всички ви чакахме да се върнете, така че реших да накарам майка ми да се гордее с мен и да се съобразя с Шабат.

— Моята съквартирантка в „Хочкис“ е еврейка, която спазва традициите — обясни Амелия. — Така че съм готвила такива ястия и преди.

— Много ми помогна.

— И аз се уча — каза Джин. — Бавно и сигурно. Между другото, Джеф, подредих масата и…

— Ти си подредила масата? — смаяно каза Лейн.

Още една изненада.

Сестра му сви рамене, сякаш мисълта, че извънземно същество е завладяло ума и тялото й, не беше кой знае каква изненада.

— Както казах, уча се. О, Гари ми каза, че ще огледа наоколо за още от онези папараци. Взех му пушката. Вече имаме един обвинен в убийство, да не добавяме още един. — Когато всички я погледнаха, тя направи физиономия. — Хайде, хора, най-добре да започнем да се шегуваме с това, иначе няма да го преживеем…

Максуел влезе откъм вътрешността на къщата със салфетки в ръка.

— Амин, сестро, амин.

Джеф започна да носи храната.

— По традиция това ястие трябва да бъде леко, но ние малко променихме правилата. Никой не е ял нищо цял ден и нека си го кажа, майка ми не е тук, макар че искаше да дойде. Което е някак плашещо, наистина…

Оказа се точно това, от което Лейн имаше нужда.

Седнаха около масата в официалната трапезария, съвършено подредена от Джин, и това не бе нещо, с което Лейн бе свикнал. Не беше нито позната домашна атмосфера, нито семейна традиция, но беше топло и истинско. Беше подслон без покрив, храна, от която не ти става тежко, и въздух, който можеш да дишаш без дробове. И точно онова, от което имаше нужда. Сърцето му бе притиснато от тежест, духът и оптимизмът му почти бяха изчезнали. Имаше един радостен момент на летището… и после върху раменете му отново се стовари онази тежест.

Но когато огледа всички около масата, взе ръката на Лизи, видя, че сестра му и дъщеря й наистина си говорят, без да си крещят една на друга, докато гледаше стария си приятел, който още бе до него, и отдавна изгубения си брат… знаеше, че ще яде от еврейската храна, приготвена с много любов, и после щеше да се качи горе с любимата си жена…