Сара Груън - Вода за слонове

— Защото пропаднахме в дълбока финансова дупка, като се сдобихме с животно, от което се очакваше да бъде спасителят на нашето шоу. И защото трябваше да купим специален вагон за нея. И защото впоследствие открихме, че това животно очевидно не знаеше нищо, макар да ядеше всичко. И защото, за да я храним, не можехме да си позволим да храним хората, които работят за нас, и трябваше да оставим някои от тях да си отидат.

Главата ми рязко се повдига по собствена воля при това уклончиво споменаване на изхвърчането на червена светлина . Август обаче не гледа към мен, а се взира в стената. Много дълго не казва нищо, като че ли е забравил, че не е сам в шатрата. После се стряска и си спомня за присъствието ни.

— Но ето че сме спасени — в отправения му надолу към мен поглед се чете обич — и причината, поради която сме спасени е, че сме благословени двойно. Съдбата ни се е усмихвала благосклонно в онзи юнски ден, когато доведе Якоб във влака ни. Тя ни дари не само с ветеринар, завършил в „Бръшляновата лига“ точно какъвто подобава на голямо шоу като нашето, но също така ветеринар, тъй отдаден на своите повереници, че успя да направи едно невероятно откритие, откритие, което в крайна сметка спаси шоуто.

— Не, наистина не. Всичко, което…

— Нито дума повече, Якоб. Няма да ти позволя да отречеш истината. Още първия път, когато те видях, разбрах, че у теб има нещо особено. Нали така, скъпа? — обръща се към Марлена и й поклаща пръст.

Тя кимва. Когато втората й пантофка е здраво привързана към глезена, сваля крака си от ръба на тоалетката и кръстосва крака. Стъпалата й незабавно започват да помръдват.

Август се вглежда в нея.

— Но Якоб не бе сам в работата си — продължава той. — Ти, моя прекрасна и талантлива любима, беше съвършена. Както и Роузи, защото точно тя не бива да бъде забравена в това уравнение. Така търпелива, така покорна, така… — замлъква и си поема въздух толкова дълбоко, че ноздрите му потръпват. Когато отново заговаря, гласът му е предрезгавял: — Защото тя е едно прекрасно, великолепно животно, чието сърце е изпълнено с дарбата да прощава и способността да разбира недоразуменията. Защото благодарение на вас тримата „Най-великолепното шоу на земята на братя Бензини“ ще се издигне до нови върхове на славата. Сега наистина ще станем част от редиците на големите циркове и това не би могло да се случи без вас тримата.

Усмихва ни се широко. Бузите му са така зачервени, че се боя да не избухне в сълзи.

— О! Почти бях забравил — възкликва той и плесва с ръце, след което се втурва към един от куфарите и започва да рови вътре. Накрая изважда оттам две кутийки, едната квадратна, другата правоъгълна и плоска. И двете са опаковани като подаръци.

— За теб, скъпа моя — и подава плоската на Марлена.

— О, Оги! Не трябваше!

— Откъде знаеш? — пита той усмихнат. — Може да е най-обикновена писалка.

Марлена разкъсва опаковката и отдолу се показва кутийка от синьо кадифе. Тя вдига към него несигурен поглед и после отваря закаченото на панта капаче. На червената кадифена подложка искри колие от диаманти.

— О, Оги! — възкликва тя и премества поглед от бижуто към Август. Челото й се набраздява от тревога. — Оги, прекрасна е, но навярно не можем да си позволим…

— Тихо — прекъсва я той и се навежда да хване ръката й и да целуне дланта. — Тази вечер поставяме началото на нова ера. Нищо не може да е прекалено хубаво за тази вечер.

Тя вдига огърлицата и я провесва между пръстите си, видимо слисана.

Август се обръща и ми подава квадратната кутийка.

Приплъзвам настрана панделката и внимателно разтварям хартията. Кутийката вътре също е от синьо кадифе. Усещам как гърлото ми се свива на буца.

— Хайде, давай — подканва ме нетърпеливо Август. — Отвори я! Не се стеснявай!

Капачката се повдига с щракване. Отдолу лежи златен джобен часовник.

— Август… — трудно ми е да продължа.

— Харесва ли ти?

— Прекрасен е. Но не мога да го приема.

— Да, можеш, разбира се, че можеш. И ще го приемеш — заявява той, като хваща Марлена за ръката и я изправя на крака, след което дръпва колието от ръката й.

— Не, не мога — отвръщам. — Това е прекрасен жест от твоя страна. Но е твърде много.

— Можеш да го приемеш и ще го приемеш! — настоява той твърдо. — Аз съм ти шеф и това е изрична заповед. А и защо да не приемеш подаръка ми? Като че ли си спомням как неотдавна се раздели с един такъв часовник за доброто на приятел.

Затварям очи. Когато отново ги отварям, Марлена е застанала с гръб към Август, вдигнала косата си нагоре, докато той закопчава колието на шията й.