Сара Груън - Вода за слонове

— Е, тогава давай — подканя го Кемъл. — Спри да плещиш и го давай насам.

Двамата с Уолтър едновременно се обръщаме, за да го изгледаме застрашително.

Резките по сивото лице на Кемъл стават по-дълбоки.

— Е, тази вечер и двамата сте пълни с изненади. Какво става? Да не би някой да ви се е изплюл в супата?

— Вземи. Не му обръщай внимание — Уолтър притиска до гърдите ми бутилка уиски.

— Какво означава „не му обръщай внимание“? По мое време учеха момчетата да уважават възрастните.

Вместо да му отговори, Уолтър сяда на пети до него с другата бутилка в ръка. Когато Кемъл посяга към нея, той отплесва ръката му настрани и провлачва:

— А, не, старче. Само я разлей и се вкисваме и тримата.

Той повдига бутилката до устните на Кемъл и я задържа, докато той отпие пет-шест глътки. Старецът прилича на бебе, което суче от бутилката си. Уолтър се обръща и се обляга на стената. После на свой ред отпива дълга глътка.

— Какво има? Уискито ли не ти харесва? — пита, избърсвайки устата си и сочи към неотворената бутилка в ръката ми.

— Много ми харесва даже. Слушай, нямам никакви пари и не знам кога или дали изобщо ще мога да ти се издължа, но мога ли да го взема?

— Вече ти го дадох.

— Не, искам да кажа… мога ли да го дам на някого другиго?

За миг Уолтър спира поглед върху ми и очите му се присвиват в ъгълчетата.

— На някоя жена, нали?

— Не.

— Лъжеш.

— Не лъжа.

— Залагам пет кинта, че е жена — обявява той и отново отпива от своята бутилка. Адамовата му ябълка подскача нагоре-надолу и кафявата течност намалява с почти три сантиметра. Изумителна е бързината, с която той и Кемъл могат да прокарат през хранопровода си твърдия алкохол.

— Тя наистина е от женски пол — казвам.

— Ха! — изсумтява Уолтър. — По-добре да не те чува как говориш за нея. Макар че която или каквото и да е, при всички положения е по-подходяща от тази, която те е обсебила в последно време.

— Трябва да й се извиня — обяснявам. — Днес я предадох.

Изведнъж Уолтър вдига поглед към мен, внезапно проумял за какво говоря.

— Може ли да ми дадете още малко от това? — пита Кемъл раздразнено. — Той може и да не иска, но аз да. Не че мога да обвинявам момчето, задето иска да предприеме някои действия. Младостта е само веднъж. Трябва да се възползваш от това, което ти предлага, винаги когато можеш, така казвам аз. Да, сър, възползвай се винаги когато можеш, дори и да ти струва цяла бутилка пиячка.

Уолтър се усмихва, поднася отново бутилката до устните на Кемъл и го оставя да поеме още няколко големи глътки. После я затваря, протяга се, все още седнал на пети, и ми я подава.

— Занеси й и тази. Кажи й, че и аз съжалявам. Много, много съжалявам, наистина.

— Хей! — крясва Кемъл. — На света няма жена, която да си струва две бутилки уиски! Хайде, стига!

Изправям се и пъхвам по една бутилка във всеки джоб.

— Ауу, хайде де! — умолява ме Кемъл. — Ауу, не е честно!

Оплакванията и опитите му да ме разубеди ме следват по пътя ми, докато не се отдалечавам достатъчно, та да не ги чувам повече.

Навън е мрак и на няколко места в отредената за артистите част на влака са започнали празненства, едно от които — не мога да не забележа — се вихри не другаде, а във вагона на Август и Марлена. Аз и не бих отишъл там, но фактът, че не съм поканен, говори много. Предполагам, че аз и Август пак сме скарани или по-скоро — тъй като и бездруго го ненавиждам повече от всеки друг на света, че аз съм скаран с него.

Роузи се намира в най-отдалечения край на менажерията и докато очите ми свикнат с полумрака вътре, забелязвам, че до нея е застанал някой. Грег, мъжът от лехата със зелките.

— Здравей — казвам, приближавайки се към него.

Той обръща глава към мен. В едната му ръка виждам туба с цинков мехлем, който втрива в грапавата кожа на Роузи. Само от тази страна по нея има няколко дузини бели петна.

— Исусе! — възкликвам, докато разглеждам щетите. Под цинковия мехлем се процеждат капки кръв и хистамин.

Кехлибарените й очи търсят моите. Тя примигва с тези невъзможно дълги мигли и въздъхва — дълбоко свистящо издихание, което пробягва по цялата дължина на хобота й.

Вината ме изпълва целия.

— Какво искаш? — изсумтява Грег, без да прекъсва работата си.

— Само исках да видя как е.

— Е, нали виждаш? А сега ме извини — дава ми знак да си тръгвам и отново се обръща към нея. — Noge — говори й. — No, daj noge 32!

След миг слонът повдига крак и го задържа пред тялото си. Грег коленичи и втрива мехлем на мястото, където кракът се свързва с торса й точно през сивата й гърда, която е увиснала от гръдния кош като на жена.