Сара Груън - Вода за слонове

— Jestes dobra dziewczynka — Грег се изправя и завива капачката на тубичката. — Potoz noge 33!

Роузи връща крака си обратно на земята.

— Masz, moja piekna 34 — не спира Грег, ровейки в джоба си. Хоботът й започва да се върти въпросително. Грег изважда един ментов бонбон, сваля опаковката и й го подава. Тя сръчно го взема от пръстите му и го пъхва в устата си.

Гледам я поразен, струва ми се, че устата ми е широко отворена от изненада. За две секунди мозъкът ми е превключил от нежеланието й да участва в циркови номера до историята й с прекупвача на слонове, оттам към кражбата на лимонада и накрая до случилото се в лехата със зелките.

— Исусе Христе — гледам невярващо.

— Какво? — пита Грег, милвайки хобота й.

— Тя разбира какво й казваш.

— Да, и?

— Какво означава „Да, и?“ Боже мой, имаш ли представа какво означава това?

— Чакай само един скапан миг — изсумтява Грег, докато се приближавам до Роузи, препречва пътя ми с рамо и лицето му става сурово.

— Направи ми удоволствието — настоявам. — Моля те. Последното нещо, което искам да направя, е да нараня този слон.

Той продължава да ме гледа. Все още не съм убеден, че няма да посегне да ме удари, докато съм с гръб към него, но все пак се обръщам към Роузи. Тя примигва насреща ми.

— Роузи, noge! — изричам.

Тя отново примигва и устата й се отваря в усмивка.

— Noge, Роузи!

Тя разперва уши и въздъхва.

— Prosze 35? — говоря й.

Тя отново въздъхва, след което се размърдва и вдига крака си.

— Света Богородице! — чувам собствения си глас, като че ли излиза от самия център на тялото ми. Сърцето ми се блъска с луди удари, чувствам се замаян. — Роузи — поставям ръка на рамото й, — само още едно нещо — поглеждам я право в очите, умолявайки я да ме послуша. Сигурно разбира колко е важно. Моля ти се, господи, моля ти се, господи, моля ти се, господи…

— Do tytu, Роузи! Do tytu! 36

Нова въздишка, още едно размърдване, а после тя прави няколко крачки назад.

Изкрещявам от радост и се обръщам към изумения Грег. Хвърлям се към него, улавям го за раменете и го целувам право в устата.

— Какво, по дяволите…?

Тичешком се устремявам към изхода. След около пет метра спирам и се обръщам. Грег все още плюе и отвратено бърше устата си.

Бръквам в джобовете си за бутилките. На лицето му се изписва интерес, докато ръката му все още е повдигната към устата.

— Ето, дръж! — запращам към него едната бутилка. Той я сграбчва във въздуха, поглежда етикета й и отправя изпълнен с надежда поглед към другата. И нея му хвърлям.

— Дай ги на нашата нова звезда, става ли?

Грег замислено накланя глава на една страна и се обръща към Роузи, която вече се усмихва и посяга към бутилките.

През следващите десет дни изпълнявам длъжността на частен учител на Август по полски език. Във всеки град, в който спираме, за него е отделен тренировъчен манеж в задния край и ден след ден ние четиримата — Август, Марлена, Роузи и аз — прекарваме часовете между пристигането ни в града и вечерното представление, като отработваме номера на Роузи. Макар вече да участва в ежедневния парад и спектакъла, все още не е изпълнявала солов номер. Чакането убива чичо Ал, но Август не желае да му каже какъв е номерът й, преди да го усъвършенства докрай.

Сега прекарвам дните си седнал на стол пред бордюра на манежа с нож в едната ръка и кофа между краката си: режа на парчета плодове и зеленчуци за приматите и крещя полски изрази, както се иска от мен. Акцентът на Август е отвратителен, но Роузи — може би защото той обикновено повтаря нещо, което аз съм изкрещял току-що — всеки път изпълнява командата без грешка. Откакто разбрахме за езиковата бариера, той не я е докоснал с остена. Да, върви до нея и го размахва под корема и зад краката й, но никога, нито веднъж не го е допрял до тялото й.

Трудно е да повярваш, че този Август и Август, когото видях преди няколко дни, са един и същи човек и за да бъда честен, трябва да призная, че дори не се опитвам особено. Виждал съм проблясъци от този Август и преди — тази ведрост, тази общителност, тази щедрост, но знам на какво е способен и никога няма да го забравя. Другите могат да вярват каквото си искат, но аз дори и за миг не вярвам, че това е истинският Август, а другият е някакво изключение. И все пак мога да разбера защо някой би се заблудил…

Той е прекрасен. Очарователен. Блести като слънцето. Отрупва огромното животно с цвят на буреносен облак и дребничката му ездачка с изобилно внимание от мига, в който се срещнем сутринта, до мига, в който те се отправят към парада. С Марлена се държи внимателно и нежно, а с Роузи — снизходително и бащински.