Сара Груън - Вода за слонове

Седемнайсетгодишната Марлена прекарала следващите три вечери в размисъл над живота, който я очаквал в Бостън, а на четвъртата си стегнала куфара.

На това място тя прекъсва разказа си и избухва в плач. Все още я държа в прегръдките си и се полюшвам напред-назад. Най-после тя се отдръпва и избърсва очи.

— Трябва да си тръгваш — прошепва.

— Не искам.

Тя изхлипва, посягайки да помилва бузата ми с опакото на ръката си.

— Искам пак да те видя — промълвявам.

— Виждаш ме всеки ден.

— Знаеш какво имам предвид.

В палатката задълго се възцарява мълчание. Марлена свежда очи към земята. Устните й се раздвижват на няколко пъти, преди най-накрая да проговори:

— Не мога.

— Марлена, за бога…

— Просто не мога. Омъжена съм. Сама си постлах леглото и трябва да лежа в него.

Заставам на колене пред нея, оглеждам лицето й за някакъв знак — намек, който да ми подскаже, че иска да остана. След агонизиращо дълго чакане осъзнавам, че няма да видя нищо такова.

Целувам я по челото и излизам.

Преди да съм се отдалечил на над трийсет метра, вече знам повече, отколкото искам, за това как точно Роузи си е платила за лимонадата.

Очевидно Август е влетял побеснял в менажерията и е изгонил всички навън. Озадачените работници заедно с неколцина други стояли отвън, притиснали лица до брезента на огромната палатка, докато отвътре се носел порой от яростни крясъци. Това хвърлило останалите животни в паника — шимпанзетата запищели, котките заревали, а зебрите зацвилили. Въпреки това обаче обезпокоените слушатели успели да различат звука от остена, който се удрял в плътта на слона отново и отново.

Отначало Роузи надавала рев и скимтяла. Когато ревовете й преминали в жаловити писъци, не един от мъжете се отдръпнал от палатката, неспособен да понесе да слуша повече. Един от тях хукнал да доведе Ърл, който влязъл в палатката и издърпал Август навън, като го уловил под мишниците. Август ритал и се борел като полудял, докато Ърл го влачел през терена на цирка и после по стълбите към специалния вагон.

Останалите мъже заварили Роузи легнала на една страна. Треперела цялата, а кракът й все още бил привързан към пръта.

— Ненавиждам този човек — заявява Уолтър, докато се изкачвам обратно във вагона с животните. Заварвам го седнал на леглото да гали ушите на Куини. — Наистина го ненавиждам.

— Някой няма ли да ми каже какво става? — провиква се Кемъл от мястото си зад редицата куфари. — Защото знам, че става нещо. Якоб? Помогни ми да се измъкна оттук. Уолтър нищо не ми казва.

И аз замълчавам.

— Нямаше причина за такава жестокост. Изобщо никаква — продължава Уолтър. — Без малко да предизвика всеобща паника сред животните, да го вземат мътните. Можеше да ни убие всичките. Ти там ли беше? Чу ли нещо?

Очите ни се срещат.

— Не — отвръщам.

— Е, аз нямам нищо против най-после да разбера за какво говорите, дявол да го вземе — обажда се Кемъл. — Но изглежда, че вие двамата за нищо не ме смятате. Ей, не е ли време за вечеря?

— Не съм гладен — отговарям.

— Нито пък аз — потвърждава Уолтър.

— Да, но аз съм — недоволно отбелязва Кемъл. — Обаче бас ловя, че никой от вас не е и помислил за това. Бас ловя и че не сте се сетили да донесете на стареца дори и една коричка хляб.

Споглеждам се с Уолтър.

— Е, аз пък бях там — оповестява той с обвинителен поглед. — И искаш ли да знаеш какво чух?

— Не — отговарям, вперил поглед в Куини. Тя среща погледа ми и късата й опашка на няколко пъти се удря върху одеялото.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Мислех, че ще те интересува. Нали си ветеринарят на шоуто.

— Интересува ме — извисявам глас. — Но се боя какво мога да направя, ако разбера какво точно е станало.

Известно време Уолтър ме наблюдава, без да каже нищо.

— Е, кой ще отиде да донесе на стария негодник малко кльопачка? — пита след това. — Ти или аз?

— Хей! Внимавай как говориш! — провиква се старият негодник.

— Аз ще отида — обръщам се и слизам от влака.

Изминал съм половината път към готварницата, когато осъзнавам, че съм стиснал зъби.

Връщам се с храната на Кемъл, а Уолтър го няма. Идва след няколко минути, понесъл във всяка ръка по една голяма бутилка уиски.

— Бог да те благослови! — издърдорва Кемъл, който е променил положението си и сега седи на пода, облегнал гръб на ъгъла на двете стени. — Откъде, по дяволите, успя да го намериш?

— Един приятел от вагон-ресторанта ми дължеше услуга. Помислих си, че малко забрава ще се отрази добре и на трима ни.