Сара Груън - Вода за слонове

— Ще го настигна — виквам.

— Не! Чакай!

Замръзвам на мястото си.

— Няма да има полза — изрича тя с тих, безизразен глас. — Не можеш да го спреш.

— Но мога да опитам, по дяволите. Последния път не направих нищо и през целия си живот няма да си простя за това.

— Ти не разбираш! Само ще влошиш нещата още повече! Якоб, моля те! Ти не разбираш!

Обръщам се, за да застана очи в очи с нея.

— Не, не разбирам! Вече нищо не мога да разбера. Нито едно скапано нещо. Имаш ли нещо против да ме осветлиш?

Очите й се разтварят широко, а устните й се закръглят в беззвучно „о“. После тя заравя лице в ръцете си и избухва в плач.

Гледам я, обхванат от ужас. После коленича и я вземам в прегръдките си.

— О, Марлена, Марлена…

— Якоб — прошепва тя в ризата ми и се вкопчва в мен с такава сила, като че ли аз съм единственото, което я предпазва да не потъне в някой страшен водовъртеж.

— Не се казвам Роузи. Казвам се Розмари. Вие знаете това, господин Янковски.

Стресвам се и се събуждам, примигвайки срещу непогрешимия блясък на флуоресцентните лампи.

— Ъъъ? Какво? — гласът ми е слаб, писклив. Една тъмнокожа жена се е надвесила над мен и увива нещо около краката ми. Косата й е благоуханна и гладка.

— Само преди една минута ме нарекохте Роузи. А името ми е Розмари — отвръща тя, като се изправя. — Ето. Така по-добре ли е?

Взирам се в нея. О, господи! Истина е. Аз съм стар. И лежа в легло. Един момент — нарекъл съм я Роузи?

— Искате да кажете, че съм говорил? На глас?

Тя се смее.

— О, боже, да. О, да, господин Янковски. Не сте спрели да говорите, откакто сме излезли от трапезарията. Направо ми проглушихте ушите.

Лицето ми се облива в червенина. Взирам се в сгърчените ръце, отпуснати в скута ми. Един господ знае какво съм й наприказвал. Знам само какво си мислех през това време и дори това го знам със закъснение, докато изведнъж не се озовах тук и сега, а си мислех, че съм там.

— Защо, какво има? — пита Розмари.

— Аз… Да не съм ви казал нещо… нали разбирате, нещо смущаващо?

— Милостиви боже, не! Не разбирам защо не сте казали на другите, особено сега, когато всички се канят да отидат на цирк и така нататък. Обзалагам се, че дори не сте го споменали, нали така?

Наблюдава ме очаквателно. А после челото й се сбърчва. Тя придърпва един стол и сяда до мен.

— Изобщо не си спомняте, че сте ми казали нещо, нали? — пита с нежен глас.

Поклащам глава.

Тя взема и двете ми ръце в своите. Нейните са топли, дланите й са твърди.

— Не сте казали нищо, от което да трябва да се срамувате, господин Янковски. Вие сте истински джентълмен и за мен е чест да ви познавам.

Очите ми се навлажняват. Навеждам глава, за да не го забележи.

— Господин Янковски…

— Не искам да говоря за това.

— За кое? За цирка ли?

— Не. За… О, по дяволите, нима не разбирате? Дори не бях осъзнал, че приказвам. Това е началото на края. Оттук нататък пътят е само надолу, а аз нямам сили да стигна кой знае колко далеч. Но се надявах да запазя разсъдъка си. Наистина.

— Все още не сте го загубили, господин Янковски. Умът ви е остър като бръснач.

Седим мълчаливо един до друг цяла минута.

— Страхувам се, Розмари.

— Искате ли да повикам доктор Рашид? — пита тя.

Кимвам. От окото ми се отронва една сълза и пада върху скута ми. Разтварям широко очи с надеждата да спра следващите.

— Има още цял час, докато трябва да сте готов за тръгване. Искате ли да си починете малко?

Отново кимвам. Тя ме потупва за последен път по ръката, спуска надолу най-горната част на леглото ми и излиза. Аз оставам да лежа по гръб, заслушан в тихото бръмчене на лампите и взрян в квадратните облицовъчни плоскости на наклонения таван. Нашествие от притиснати една до друга пуканки, от безвкусни оризови кексчета.

Ако искам да съм напълно откровен пред самия себе си, трябва да призная: имаше признаци, че от време на време загубвам връзка с действителността.

Миналата седмица, когато моите хора дойдоха на посещение, не ги познах. Престорих се, че ги познавам, когато се запътиха към мен и осъзнах, че са дошли да видят мен, а не някого другиго, се усмихнах и издадох всички обичайни умиротворителни звуци, всички „о, да“ и „боже мой“, които напоследък съставляват по-голямата част от разговорите ми. Мислех, че се справям добре, докато по лицето на майката премина някакъв тревожен израз — ужасен поглед, придружен от смръщено чело и леко отворена уста. Припомних си последните няколко минути от разговора и осъзнах, че съм казал нещо грешно, коренната противоположност на това, което би трябвало да изрека, и останах огорчен, защото в действителност нямам нищо против Изабел — аз просто не я познавам и затова не успях да обърна подобаващо внимание на подробностите от катастрофалния й танцов рецитал.